Дошъл си ми на гости,
в ъгъла си се сврял,
ни жив, ни умрял.
Чай не пиеш, кекса буташ, пОстиш.
Молиш ме, при себе си да те залостя.
Да ти кажа -остани…
Нима не виждаш,
при мен няма врати.
Моля се на всички ангели -прогледни!

Ако искаш на дъските поседни…
Твърдо ти е?
Ето, ела, в скута ми легни…
Бавно, тежка глава отпусни…
Веднъж и завинаги реши!
Чаят ще изстине,
кекса ще загорчи.
Докато ти все се чудиш
да рушиш или да зидаш стени.

Дошъл си в моя свят,
днес си ми учител,
донесъл си жлъчен урок,
във моята света обител,
изсвири тъжен рог.
Чаят се сепна,разбушува.
В очите на душите, гръмко параход заплува.
Потече Дунава,
препълниха се и каналите на нашите тела,
от болка, гняв и обида,
стана библейски потоп.
Неизказани думи, преварени мечти,
изсушени истини,
боязливи лъжи.
Чакаш. Манджата да прегори.
Седиш и не мърдаш.
Бавно ни копаеш гроб.
Ако искаш остани,
но аз ще тръгна,
на страха не ще бъда роб.

Ще вървя, с тежки крака, напред към хоризонта син,
Ще чакам твоето лице да зърна,
но не за да ме върне.
А за да се познаем събудени след дългия сън.
Да бъдем пак влюбени, двама цели –
душите си прегърнали.
Ще се моля да поискаш да влезнеш в тъмната ми стая,
да ме опознаеш докрая.
И да останеш, без обещания,че ще попаднем някога във Рая.
Да си от его и низки чувства, обръгнал,
решително към мен да си тръгнал.

Без да ме връщаш все към „преди“.
А сега стой. Остани.
Колкото ти е нужно, над себе си бди.
Гост на самоунищожението си бъди.
Лази, пълзи, влачи се.
Сетне…..за Бога,
Опомни се!

Pollini