Изчистих къщата

 

Чистка

Започнах наобратно

От тавана

Почистих изгледа на настоящето

Подредих мисълта си разпиляна.

 

Погалих си егото

Прегърнах страха.

Освободих му горе едно кюше

да ми напомня за мен като дете

 

Слязох на етажа долу,

разни етажерки гледам прашни – в хола.

Натежали, сиви от престоя,

върху тях – спомени наредени,

за глътка свежест залинели.

 

Трудно човек с тях се разделя,

загърнах ги с чувства-  нежна дантела,

Отрони гърлото ми безмълвен вик.

Седнах.

За тях да пиша стих.

Плаках и се смях,

наново ги редих.

И бях там, пусках хвърчащата си мисъл.

Назад да лети, напред – бъдещето да твори.

Да види кой какво е писал.

Вестникът на времето дали от историята е икономисал…

Рядко има в сегашното ми мисъл, тя после се появява.

Или се тревожи занапред, или спомени навява.

Етажерки реди, личността ми събира,

разпилени части от мен съхранява.

 

Някой ходи бос.

По скърцащата стълба към мазето.

Там, където не иска да слиза детето.

Където другояче изглежда лицето.

Ще се направя, че не го чувам.

Още малко поне, ще ми се да полудувам.

Порастването – неизбежно е – общо взето!

 

Диванът в хола е мек,

гледам го – досущ като човек!

На места има вдлъбнато,

на други е сякаш лек.

Приел е формата на безмълвен дюшек.

Стои и чака

часовника и за него да изтик – така.

Харесвам спалнята –

повече на думи.

Приятно е вятъра да вее пердето,

докато аз на тоалетката си пудря лицето.

Леглото голямо – като за двама,

създава обемна измама.

На сънищата подслон дава.

 

В него умирам всяка нощ,

за да се събудя сутрин, с повече мощ.

Не бих казала,че е любовно.

Скучно е да си под одеало

и да се любиш като батман с наметало.

Удобен пристан е– за теб и мен,

до утрешния ден.

 

Смених чаршафите,

сложих тези на цветята,

в тях красиво ми ляга косата.

И някак изпъква силата на мъжа,

На шията му, на плещите, ръката.

 

Забърсах мъдрото огледало.

В дълбоките му очи се огледах.

Колко много е видяло…

На милион мои въпроси

отговори е дало.

Стои достолепно.

Отразява –

живота ми на лента предава.

 

Банята е чиста,

котката оставила е косми,

по които ходя боса.

Хубава е, в черно бяло.

Нищо излишно, минимализъм.

Едно пълно и празно цяло.

Тук  водата измива моето тяло.

Това е мястото , което…

Онова,  където…

 

Ах, как не ми се слиза към мазето

Не ми се среща с кошмарите на детето.

Уж чистя и подреждам къща,

а мракът там долу – пак в мръсното ме връща!

 

Късно е. За демони.

Рано е. За ангелски криле.

Кой е казал да изчистя всичко наведнъж?!

Не искам!

Вземи парцала  – дръж.

 

Pollini