ВИК

 

Сподавен вик

Седи като буца

Гърлото ми стиска

Да излезе не иска

 

Излива се на лист

Никой още не ми е казал

Какво е това, що ми тежи, за Бога?

Осъзнах едно-  изкуството – то е тревога!

 

Вик е нужен

и не само един.

Крещя на воля,

като  исполин.

 

Чакам чудо,

Сърцето да забие лудо!

Глас прегракнал пее нещо друго,

шепне тихо,от страх да бъде събуден…

 

Издадох вик,

Не плаках, вих.

Като индианец бледолик,

болката си в звук оцветих.

Тежестта отмих.

С всеки нов крясък

на живота давах тласък.

Рових  със език във пясъка,

гълтах буци обида,

ядящи ме отвътре

като гнусна какавида.

 

После научих, че мога да плюя.

Че първо себе си искам да чуя

и с всеки изтезан кански вик

изкарвах чували смърт – тежащи като бик.

 

Колко трае живота – миг?

Тревога, гнет и суета

или изживяна смела мечта.

Ти избери

ако ти е трудно  – крещи!

 

Pollini

 

Write a comment