Виж дявола със сърце

 

Лъжите, които изричаш
неусетно изяждат ти дните
Лъжите, на които вярваш,
за да се чувстваш обичан.

Къде отиваш, всъщност,
докато бавно загиваш?
Крал на фантазии разни,
изтощен, отчужден, празен.

Ходеща, немила недрага гротеска,
бродеща ,
изскачаща от мелодиите на тромави бурлески.
Лъжите, на които вярваш, са от една страна,
но има истина.
Винаги истина една.
Тя е, която ни освобождава,
очите ни отваря – за реалността.

Преди да я провидиш,
остава да се справиш със страха.
Онзи , който често спира те да сложиш „Аз” преди „Ние”
Онзи страх – от неизвестното, от провала, от самотата
от тишината в тъмнината.
Там дяволчето все изскача примамливо,
Реди тежки клетви – игриво и диво.
Без капка жал, нарежда уродливо:
– Не ще успееш, не опитвай,
– Не си достатъчно добър,
– Никой просто заради теб няма да те обича,
– Спри се , стига тича. Примири се.
– Кой си да мислиш, че си специален?
– Остаряваш, смири се, потули се,
– Нито си велик, нито си гениален.
– Не, не казвай това, сега вече стана банален!
– Не заслужаваш даже и това, което имаш.
– Радвай се, че дишаш, че криво ляво биваш!
А на обратната страна стои интуицията.
Тя е другия ти избор, отвъд страха.
Всички дяволски болезнени протрузии,
Са нищо друго освен хиперболизиран вик
на душевните ти контузии.

В очите ги погледни, извади ги на светло,
извикай ги навън. Нарисувай ги, образ им дай.
Глас, име, негативна мисъл,
раздай им репликите, които си написал.

Нека влезнат в ролите си на твои саботьори,
като добре подготвени каскадьори.
Не бързай да се плашиш,
не реагирай както досега.

Вчера ти беше малък, а дявола страшен.
Спомни си. Днес не си дете.
Днес ти ги извади от сенките,
Където си играят с най-дълбоките ти страхове.
Време е, пораствайки, всеки дявол, вътре в теб да умре.
Да се прероди за нови светове.
Да вземеш цялата си власт обратно,
Веднъж извел ги на светло,
Смалил си страха и подчинението безвъзвратно.

Понякога ще пиеш чай с гнева,
друг път дори ще поискаш да прегърнеш страха,
с любов ще посегнеш да ги завиеш,
наместо отмъстително да ги убиеш.

Дори най-гръмогласния дявол,
който ожесточено с натрапливи мисли те боде,
като котка ще замърка,
когато го приближиш и го видиш.
Със сърце.

Pollini
Из стиховете ми за мотивация

Write a comment