Ти няма да можеш да обичаш друг човек,

преди да заобичаш себе си.

 

И ти няма да можеш да обичаш себе си,

преди да приемеш онази част от теб, която не обича.

 

Не е ясно защо – но става така.

 

И в това приемане ти откриваш толкова обширна любов,

че даже ненавистта се превръща в дом и пристан.

 

Като гръм в небето,

като уморена вълна, жадуваща покой,

в безграничната утроба на океана.

 

Като отдавна изгубен приятел,

който ти си приел за враг.

Като Дарт Вейдър,

като твоя баща,

който някога те държеше в обятията си.

 

Ти няма да можеш да обичаш друг,

преди да провидиш другия като част от себе си.

 

Тогава ти ще можеш да се поклониш пред несъвършенствата си,

да се усмихнеш на несполуките и лошия си опит,

да опознаеш светостта на човечността си,

да се смееш на грешките си.

И на техните грешки.

И Животът ти прощава, благодарение на което ти винаги можеш да започнеш отначало.

 

Джеф Фостър

/за теб преведе: Полина Василева,

консултант психолог и автор/