В някой друг живот

Нямаха нужда да говорят,
за да се разбират,
Обичаха се. 
Без карта и компас,
без капка предпазливост,
страстно, дръзко, в захлас.

Една жена и мъж един,
преобърнати зарове,
сбъдната случайност да ги сполети
без да съшиват сапунен атлас от мечти.

Двама негодници,
не уважаващите законите,
нито на нещастието и благоприличието, фасоните.
Два силуета, по-светли от иконите,
две търсещи души, напасващи се форми.

Единия да додаде на другия,
птици, поля и гори,
да плува в неговите води,
докато другия сивотата на битието
в слънчогледова песен сътвори.

Цинично статукво за добро утро,
сподавена буца в гърлото за лека нощ,
заспива с дъх на любимите й цветя,
в съня му пак е тя, вълшебницата от вечерта.

Това бе любовна история,
съвсем не дискретно почукване на чужда врата,
затворени очи, развихрени фантазии,
нямаше грам съмнение,
тежко беше, съдбовно престъпление.

Болезнени времена за неподправени сърдечни слова,
когато навън царува посредствеността,
стигмата с киселина лириката заля,
запълни с кал, всяка останала дълбочина.
На мечтите надяна хомот,
дали ще се срещнат някога отново
в по-благосклонен, друг живот?

Всички искаха щастие,
бленуваха за светлина…
Но щеше да им мине!
На сутринта…

Pollini

Write a comment