Тя менеше външния си вид постоянно. И не само външния. Метаморфоза след метаморфоза. Умееше го. Нов цвят коса, нова окръжност на устните, нов стил на обличане, нови интереси, нови умения, нови…нови…Променяше себе си с ловкостта на дива котка.
Беше запленена от него от месеци и правеше всичко, за да я забележи. Но насреща си имаше красива съперница.
А и той … той не я виждаше. Сякаш. От време на време й пишеше по нещо дървено, плитко, уж „по приятелски”. Или като всички мъже напоследък, чакаше тя да вземе инициативата. Но баща й беше възпитал у нея достойнство и думите, че мъжа е мъж, когато знае какво иска и го прави с цената на всичко, не избледняваха от ума й. „ Когато му е скучно явно се сеща за мен, пълни си дупките” – отрече на ум един ден и каза край.
Да, онзи ден беше прекрасна щастлива случайност. Тогава – преди месец, когато тя счупи токчето си и той я хвана в ръцете си по време на полета й към асфалта. Е да, беше приятно да й повика такси и да я държи в обятията си силно и непоколебимо, докато се увери, че е добре. Беше …дълбоко изгарящо чувство, когато качвайки я на задната седалка задържа упорито ръцете й, впивайки настойчивия си поглед в очите й. Беше …вълшебно, когато преди да затвори вратата, отмести кичур коса от лицето й, хващайки брадичката й и промълви: Чакай ме!

Стига! Край! Точка! Мина месец. Той така и не се появи. Не писа. Потъна. Колко типично! „По мъжки”.
Времето ще унищожи всички илюзии , свързани с него. Всичко мечтано, наивно и глупаво. Тя гледаше как горят личните й дневници, как писани стихове, наричани мечти, вричания и клетви се превръщат в пепел и пушек. За миг й се прииска да се слее с огъня, да обедини пословичната си жар, която я отличаваше от другите, с мощта на огнената стихия, която поглъщаше цялото й жалко съществувание в безпощадните си лапи. Но не. Чакаше я нов живот. Беше твърдо решила да се отдели от земята. Не искаше да стъпва по тротоари и поля, искаше да лети и да се рее сред облаците. Там тя щеше да се откъсне завинаги. От него. От себе си. От всичко.
„Ще кандидатствам за стюардеса“, каза си. Нова страница. „Имам повече квалификации и знания от всяка една евентуална конкурентка.“ Та нали точно както сменяше своето Себе с размах, така и се развиваше всестранно. Просто все не й стигаше, трябваше да може и още!
Закле се от този миг нататък никога повече да не допусне мисъл за Мартин в ума си и никога повече да не бъде блондинка. Нека Милена /посредствената спътница през последната година в живота на Мартин/ си е руса. Аз ще съм каквато съм ! Кестенява.

Новият й живот започна с пълен крах. От авиокомпанията й отказаха. Присъдата бе жестока: Нефотогенична външност, твърде плътни устни и строг поглед, неподходящ ,стерилен цвят коса. Отличният английски и немски са плюс, както и множеството сертификати в разнообрази сфери. Но за тази длъжност качество номер едно е излъчване на достъпност, усмивка и поведение , излъчващо готовност за услугване и подчинение. Освен това необходими са познания по испански и френски, предвид дестинациите на компанията.

У дома, я осени мисъл : „Ок. И това ли е всичко? Още два езика на средно ниво, широка усмивка и пърхане с мигли в готовност да се притечеш на помощ. Сочните устни не се толерират. Кафявата коса също. Толкова усилия и вложена енергия да се променя. А сега отново. Нищо. Сега целта е друга. Ще направя необходимото за новия си живот.”
Все пак…тя бе царицата на метаморфозите. И го направи. Стана топло- шоколадова брюнетка. Научи езиците не просто на говоримо ниво. Перфектно. Бързо от стюардеса се изкачи до шеф екип. Собствените й успехи я вдъхновяваха. Жадно изучаваше културата и антропологията на всички страни и народи. Взе и диплома по антропология. Овладя до съвършенство деловия етикет на всяка държава. Летеше с птиците, опознаваше нови градове, докосваше и допускаше нови хора да я докосват. Но само по работа, само служебно – широко усмихната. Така бе безопасно. Нямаше я онази болка…от несподеленото.
С ирония слушаше за щастливи любовни истории, не допускайки спомен за Мартин да прелети през главата й. Още повече, че вече бе изгубила всякаква надежда да се срещнат отново …ПО ОЧИ..като в онзи миг.

Беше обикновен ден, същият като всеки друг. Две години по-късно. Тя изпълняваше обичайните си задължения. И все същата обикновена двойка. Мартин и Милена – тръгнали на поредната си екскурзия, от типа: „защото трябва да пътуваме заедно като доказателство, че сме двойка и се „обичаме” .
В салона звучеше приятния звънлив глас на Алина. Така се казва нашата героиня. Тя приветстваше пътниците на английски, а после и на испански и френски, усмихната широко. Имаше все още този поглед – дълбок, проницателен, не беше успяла да промени посланието отвътре – на бездна, пълна с тайни. Нямаше как. Там живееше душата й.
Отговаряше спокойно на безспирните въпроси на тревожен испанец , след което с лекота превключваше на разговор със семейство французи. Всъщност, никога не й оставаше и секунда свободно време, в която да се замисли за продължение на романтичния си недоизживян разказ. В този момент трябвше да успокои плачещото бебе и майка му и да напомни на подчинените си да раздадат одеалата навреме, тъй като светлините бяха угасени отдавна и всички пътници неусетно потъваха в сън или дрямка.
В дъното на самолета, отдавна спеше и тихо похъркваше една блондинка. А едни мъжки очи горяха в мрака и гледаха от упор, пронизващо и категорично. Погледите им се срещнаха. Тя не можа да отвърне очи. Недоумяваше…как може след толкова време тези очи да я вълнуват с все същата сила. Събра сили, за да се отвърне, но тогава той вдигна ръка към запотения прозорец и написа с пръст : „Чакай ме!“ След това внимателно изтри посланието. Вълна на щастие я заля. Сякаш живота й едва сега започна. Сякаш се събуди от дълъг принудителен сън. Наближаваше време за кацане…

Полина Василева
Pollini

Из поредицата мои разкази за невъзможната Възможна Любов