Говорене без край, преливане от пусто в празно,
запушване на нещо – далеч по-важно.
Запълване на празнини,
на непознати собствени дълбочини.

Лутат се между фалша и истината,
на групи, на стада – да се крепят.
Тъпчат се един във друг.
Барем куция на сакатия подпрат.
Остане ли един, в тишина, заприличава сам на себе си на луд.
От душата му навяват страх, съмнения и студ.

Общата мазутена супа
дава чувството, че си важен за кюпа.
Самотата поражда въпрос:
Бос съм, гол съм, незнам кой съм.

Да тръгнеш да се намираш –
път е.
Зеленчук си предстви как увира –
с време.
А толкова много вече си загубил-
да бъдеш някого другиго.
Бреме.

Оставай сам!
Душата когато медитира
не й е нужно с други да се събира.
Тя има своите фрагменти да скрепи,
веднъж завинаги да се осмели-
без никому нищо да каже-
в тишина,
да се откаже –
с лепкавия слой стаден мазут да се маже.
Да не бъде АЗ-ът, даден й от другите.
Да е просто Себе си, онази – отвъд думите.

Pollini