Не с маските и разчекнатите ти концепции,
не със затлачените ти фантазии.
Със сърцето ти, отвъд,
заучените думи и летящи фрази.

Знам, че болката е адска,
себе си ти да родиш
да се чудиш песен ли си,
какафония или светъл стих.

Да умираш и възкръсваш,
все по-уплашен, все по-тих.
да се вкопчваш във света, отново,
за доказателство, че те има и си жив.

Аз искам с тебе да се срещна,
камбаненият звън да спрем.
Прахоляка да избършем на несъстоялите се, светове,
мълчаливо да прегризем тез въжета – две.
Които само ни задържат в люлката,
на нероденото дете.

А колко много ни дели,
разстояние непреодолимо,
сега разбрах пустинята и вятъра,
и океаните,
и мъртвото у тях – значимо,
далечно , хладно, непостижимо.

Аз искам тебе да те срещна
не за да ни бъде щастливо,
танц да е – на две души чисти,
които отказват да миришат вонливо,
на натровена плацента и двоен стандарт,
на превзета духовност
и бездарен арт.

Аз искам ТЕБЕ да те срещна…
в горещо лято и във люта зима,
в очите ти – морета да потъна,
и да не искам да ме спасиш.
Зениците си да ми подариш,
душата ми със вяра да загърнеш,
преди да отлетиш.

Pollini