Все по-често се осланям на тишината
там където тялото ми не тежи,
душата разпробита се размеква,
стенанието най-отдолу
сподавено лежи,
уморено от глъч и вятър в ушите,
пясъчни са ми ирисите на очите,
замъглени от лъжи.

Там себе си провиждам,
в недовършения шедьовър на нощта,
когато празнотата на деня ми натежи,
китарата глухо ръмжи…
сантиметри прах е натрупала
плочата на моето щастие…

Душа на скиталник
мирна не седи,
две ходила стъпват боси
по сипея на стръмната тъма.
Към себе си вървят.
Навътре.
Там където няма път.

Разплитам плитката девича,
събрала сенките ми и момичешката светлина,
към непознатото все тичам,
себе си сякаш да победя.
Нито ден не искам да заспивам с друг, но сама.

Колко ли фрагментирани тела
заспиват уж едно до друго,
всяко обърнато на страна…
А колко ли кървясали жадни души,
заспиват заедно, но сами…
в двата края на света.

Pollini
Полина Василева