Обичам самотата наравно със себе си!

При нея се прибирам, когато съм уморена.

Тя ме приютява, плачеща и наранена.

Само от нея слабостите си не крия,

не бързам сълзите да изтрия

Мъката на големи глътки да изпия.

 

Самотата е моето убежище,

партизанската ми землянка.

Там, на моето самотно място

Никога не е студено, никога не ми е тясно.

Няма лъжа, нито измама

Кристално чисто е, прозрачно, ясно.

 

Тя ме чака винаги с отворени обятия

За час, за два или за ден.

Където и да съм, на край света

Аз имам нужда да знам, че я има!

И че във всеки един момент

когато доповдига ми се от суета

от безброй гръмогласни, раздути и кухи егА

Ще  се огледам с очи и ще я видя!

Кротко да седи…..там в далечина….

 

 

Самотата съм аз, когато съм притихнала

Когато откажа да съм част от болния свят, да съм зациклила.

И с риск да остана чужда и със странен занаят

Аз въпреки всичко да избера да съм сама, но с уникален цвят!

Не е здраво, убедена съм,

да се вписваш сред тълпи заблудени – вмирисани!

Света ще е по-друг, ако осмелиш се ,

да създадеш свои закони – неписани!

Не, не сме на обезличаване орисани,

освен ако сами не съставим присъдите си и не подпишем ги.

 

И по добре луд бъди

Вълк единак

По добре дива да остана

Крива, недоразбрана

 

Но да знаем, че живяли сме щастливо

Така, както мечтали сме  –  красиво!

 

Pollini