Налагах компреси, превързвах,
в паралелни светове живях,
на себе си до кокал понякога омръзвах,
безшумно виех, беззвучно пях.

Кървях
Падах, ставах,
сурова плът ядях.
И пак вървях…

Клети дъщери кълнях,
слънчев лъч да ги помилва,
закъсняла жътва да има.
За тях.

Бродирах раните в изкуство,
гоблен от камшици,
запечатани по лицата им,
тежки десници…

И пак промивах ранни рани,
по тъмно, в мътен здрач.
Помниш ли…лани…
когато живота не беше бияч.
Когато не те поливах със сълзи,
не те мечтах,
когато катерехме довари,
а драскотините външни наричахме рани…

Pollini