Тишина

Тиха съм

Притихнала

Уплашена

Свикнала

Сама съм

Но не съм самотна

Боли

От загубеното време

Кърви

От непосилното бреме

Избожда очи

Безсилието

Връзва ръце

Насилието

Над моята душа

Заключена в тъма

Непрогледен тунел

Кой ключа е взел?

Върни ми радостта,

не ми връщай младостта

Харесвам се сега

Все още имам гордостта,

само илюзията я няма.

И мечтите се разбиха,

времената другояче се развиха,

сърцето ми изкривиха.

Душата стене.

Устата вика.

Тихо, без глас,

за да не ви уплаши….вас.

Все за другите, за чуждите –

зачерквах себе си и нуждите

И накрая нито сбъднах своя алтруист,

нито се научих да бъда егоист.

Падам надолу

като уморен есенен лист

ще окапя, земята ще прегърна,

отблизо безсилието ще зърна

И ще се моля почвата, в която всичко се заражда,

да ме закърми, с нови сили към живота да ме върне,

да мога пак за приключения да имам жажда,

да се присетя, че съм важна…

 

Pollini