Поболял се поета
по навика си да украсява,
да се прави на мъдър и праведен,
забравил розата да съзерцава.
Умрял от безлюбовие,
във кожата си,
без време взел да остарява.

С лъскави метафори докато се облича,
все по-далеч от себе си,
от тях двама, бяга, тича.
Някак вяло и през рамо,
с празен поглед,
към завехващия й цвят, занича.

Една жена, затворен стон на рояла,
на мечтано щастие не устояла.
Такава една красива, пък бодлива,
дива, а ранима.

Откъсна я, за да я има,
да заключи магията й,
инак неуловима.
Сила не намери, да я възпява жива,
опита и успя,
натика я във рима…

Бедна участ на поета,
да се облича в думи,
не умеещ инак да люби,
празна длан до кръв ще стиска,
от страх.
Да не се изгуби.

Pollini