Измежду пясъчни теореми
битовизмът завзе ги.
И всичко страстно и прекрасно
захвърли в мръсното пране,
при скъсания потник, в коша на тясно.
Времето запрескача все по-бясно
Мида след мида
мизантроп и каквида,
прегоряла бисквита.
Тиганът стана все по-черен.
Духът все по-смирен,
само стенния часовник не е уморен.
Безпощадно песъчинки отброява,
колекция от спомени свидни създава.
С тягост ги обременява.
Защото са изминали. Завинаги. Тогава.
Денят като вълна-
минава и отминава,
реалността с фантазията слива в едно цяло,
драмата осмива,
на суетата и претенцията се присмива.
С един замах – един живот залива.
Потапя безпощадно вярата им сива.
В нощта се споглеждат две очи,
уплашени, полу-живи мечти,
дъх спотаен,
чакат нов ден.
Прероден.
Pollini