Погали ме едно перо
Тъй нежно, плахо,
като мигла на сърна,
като изплакано око.

С копринени власинки,
С мек допир – на непокварени снежинки.
Прошепна ми това перо
запя ми песен…..на ухо.

Разказа ми, че идва отдалеч,
че носи се по вятъра,
че е много уморено веч.
Не търси нищо, не иска да намира,
и никой него не търси,
никой за него не ще заумира.

Бягам, каза, от хората мръсни,
от онзи, който все вежди въси,
от голямата уста,
клюки, която не спира да ръси,
от измамата на нощта,
от неизбежното утро,
от пресметливите дела,
от братската омраза и делба.

На рамото ми кацна Tо – едно перо,
Изгубено в ръжта
и с допир на пеперудени крила
докосваше мИ нежно,
и кожата, и обезверената душа.

Запърхахме заедно – към една мечта-
за свят без окови и фалшиви закони,
забленувахме за свобода.
На телата и крилата,
на Духа!

Pollini