Ще сложа бялата си риза,

тихомълком, без да обадя никому,

от този свят ще се изнижа.

Поръчал съм си облак, бял,

само да отскокна първо – да се пострижа,

може би да хапна, да не отпътувам неял.

 

Скучно ми е тук, във Ада,

ще ми се да видя Рая

Криле си имам за натам…

Само….дали са ангелски незнам.

 

Веднъж се раждаме за да умрем

това е по правилата,

а живеем ли?

рискуваме ли да сменим играта.

 

Здравей, днешен ден,

остани си последен,

за последно сипи ми порция илюзии,

гарнирани саркастично с кухи тикви себични,

на толкова плитки души, че чак се давиш,

уж плоска чиния, пък ще ти се дъното й да пробиеш,

да се окаже, че има още нещо там,

някой друг, дълбочина,

просто…че не си САМ.

 

Сипи, ще ям,

посоли обилно,

нагости ме с черна кал,

искам да усетя как мирише,

пръстта под земята

която мрака е опикал.

 

Добави ми и салата,

ей така за здраве в Рая,

кубчета лъжи опашати,

със сладък сос обилно поляти,

на умопромрачение и божествена омая.

 

Чаша сълзи, моля,

от чистите – тези на нашите деца,

лишени от смехотворна суета.

Жадно да преглъщам,

Нито капчица от тях не връщам.

 

Тръгвам тихо,

назад не ще се обръщам,

раздели не обичам,

драми, вопли трагични,

всичко оставям, само не искайте да ви прегръщам.

 

Аз отивам да видя как е в Рая,

как ли вървят таксите там,

карти ли раздават за всяко забвение

или минава номера и с любовно съчинение.

 

Като клиент ли ще ме пишат,

коректен потребител на светата обител,

или работа ще ми възложат,

сеира да ми гледат, дали ще се изложа.

 

Облакът ми закъснява,

трескаво поръчки изпълнява,

задръстен е явно пътя…

от Ада към Рая.

 

А ето го, пухкав и бял,

видимо поддържан,

примамливо лек, с мекота те задържа.

 

Напред към ръба,

малко по малко,

и тялото вече го няма,

полетя ми Духа

на крилете на свободата

да се посмее от сърце,

и на Рая на лъжата.

 

Pollini

Полина Василева