Налей във двете чаши,
вино, страст и няколко въздишки.
Навън докато кашля есента
укроти за миг поне,
непокорните ми женски криле.

Във мислите си нямам свян
сълзи не роня по недокоснат блян.
Във мислите си първа те целувам
душата ти ловко вербувам.
Не чакам.

Изпити чаши, разхвърляни по пода пера,
навън се носи кадифен,
аромата на есента.
На дъб, шишарки,
на бледнеещи във миналото нестинарки.

Чезнещата морска сянка
се разбива в рифа на гъвкавата ми осанка.
Във въздух, разреден от фантазии
лъч на луната полази ни.
Разхвърляните мисли
скри във банята – на чисто.

Запали стъкленото ми сърце,
заподскача като наивно дете.
Прозрачно стенание пропи всяка пора.
Есента и тя…
притихна на двора.

Само поглед един,
допир , чувство и две тела,
и – чини ти се – владетел ставаш,
на мига.
На космоса и на света.

Божествената светлина
във мрака дълго не седи.
Не чака!
Сърцето живо е,
безмилостно тик така.
Пусни я светлината,
нека огрее в драскотините,
в белезите на душата.

Може би все пак и в мен има любов,
Пленник съм неин –
и така ще живея до сетния зов.

А когато изпием двете чаши фантазия,
канелата на дъното ще заговори,
на тайните ми светове,
вратата… за теб …може би…плахо ще отворя…

Pollini
Polina Vasileva