То е като при поета,
който стихове пише и посвещава-
на онези, които никога не са били тъдява,
те, които искат просто да вземат,
не да дават.

Навик имам да прощавам,
без разкаяние отсреща,
навик ми е –
измръзналия да стопля до горещо.

Навик имам, да те мисля,
което често значи повече,
от просто „обичам ”,
не ми е навик да се вричам,
все пак…съм птица,
не по навик аз обичам,
а с дарба – да те сътворявам различен.

Навик имам да нямам навик,
да те виждам в цветно,
когато си черно – бял,
бронята ти да стопя – неусетно.
Да събудя за игра дълбокото ти – детето.

Навик ми е да разкажа за теб на звездите,
ей така – по навик – да ти осмисля дните.
Навик ли ми е , незнам,
да ти чета сърцето по очите,
да съм за теб – винаги там.

Навик ми е да не съм ти навик
не просто да не искаш да си сам,
навик да не допусна да ти стана,
порива ти да не приключи обуздан.

А когато все пак си отида,
навик ще си имаш ти,
една мисъл мира няма да ти дава,
празното колко боли,
липсата – как много ти тежи.

Тогава…си спомни,
как казваше го лесно ти;
„навик е, ще мине, не реви!”

Pollini
Polina Vasileva