Вкопчени в познатото,
стремглаво, през глава бягаме от себе си –
да се скрием в „уюта“ на блатото!

Истини трескаво търсим,
доказателства за следващ живот,
мъртвеем, тлеем във този,
но далновидно „живеем“ за после,
в калпави строежи –
за следсмъртното ни биване,
редим бездуховни брътвежи…

Сковани в страха от смъртта,
предусещаме с всяка пора –
миризмата, студа,
преходността на плътта…
непрогледната тъма сред пръстта.

Дали не става тъй прозаично,
защото, всъщност,
ни е плашещо сенчесто,
в желанието да живеем различно?

Умираме ли всеки ден,
за да се ражда сега и отново ново МЕН?

Търсим Любов,
за да се притежаваме,
залъгвайки се колко много даваме.

Загубим ближния и плачем,
досущ свито в черупка,
невръстно юначе.

Жалим мъртвия ли?
Или себе си приживе,
с чуждата кончина галим?
Плачеш за Себе си!
Винаги си Ти!
Винаги са Твоите сълзи!

Любов ли e това?
Творение?
На самосъжаление?
Ще кажеш – смирение…

И пак за Любовта.
свидно ми е веч,
все за нея пишем,
стихове, песни,
в откъснати цветове чакаме да я помиришем…
Във фрагментирани светове,
с перманентен маркер на сърцата си да я изпишем.
Като трофей да я закичим
сакън – да не сме ничии.

Любовта.
Тя не вирее при страха!

Търси я във страстта,
в онази без мотив,
без желание и похот,
без дълг и зависимост,
без профански минимализъм,
нито пък при мазохистичния стоицизъм…

Не познал страстта,
не ще изпиташ Любовта,
тя ще дойде само тогава,
когато се разтвориш в абсолютна самозабрава…
Между Живота и Смъртта
В безкрая на Сега…

Poliini