Менят се сезони, слънце напича
Лoквата постепено в почвата се стича
Миналото, и то, с нея си заминава
Само ярките спомени останаха
Да махат от перона

Тъмни очила надянаха
Да се не види пламъка –
Как гори живо сърце
По едно пораснало дете
Как тъжи една жена
По недолюбената в нея, дъщеря
Как се вини еднo момиче
За чистотата и наивността,
С която често все още гледа на света
И как , за всичко това, в тишина,
Избрала е да си носи отговорността.
Зад тъмните очила, зад широката усмивка,
Тя също маха на изпроводяк. Игра.

Локвата ли?
Тя спомени със себе си отнася,
Разкази реди – на паветата на гарата.
Как скимтят старите нозе
на отколешни млади мъже.
Как бързо започват да капят косите и да белеят,
На онези – момите,
по които момците нощем линеят.

Неусетно изнизват се дните,
Сивеят, тъмнеят очите,
Много кал в локвата се натрупа
Един живот е към края си тука.

И само гуменият ботуш остава,
безхаберно през всяка локва да преминава,
сезоните да надживява,
Тайно и той на смърт да се надява…

Pollini