Наблюдаваме чутовна експанзия
на посредствеността, на егото,
на завистта и на тънката сметка.
Изнасилваме се по пътищата към душите си,
Без предпазни средства, без винетка.

Кървави магистрали строим,
Някак гордо и с размах,
вярата рушим…
Каква ирония,
идеалите си давим,
потънали в агония.

Бързаме да живеем,
а умираме , без да сме живяли.
Вечно гладни,
все сме се ненаяли,
недовзели, недодали.

Приспиваме си органите приживе,
подписваме си евтаназията.
По чувствата си и по сърцата
с тежка преса газим.

Емигрираме от собствените си тела,
оскотяваме извън душите,
импотентна ни е и спонтаността…
Обличаме се в празни думи,
храним се със сухи дела,
каква ирония,
тел за съдове не може да свали кирта.

От втвърдените ни глави се носи зловоние
на упоена страст и плесеняло желание,
анестезирани сетива, мозъчна какафония.
Мислим се за вечни, трупаме имагинерни знания,
гаснем преди да сме изгрели, като недописана симфония…

Pollini