Болката бе моя,
сълзите, мъката – и те.
За разлъката
нужно е не едно сърце, а две.

Поспри се – там на прага.
На къщата, която всички спомени прегръща,
закъснял, изгубен, изнаглял,
откъдето си дошъл – там се връщай,
ти сам от дома си се прокуди.

Любящо сърце с години се не чуди,
в обичта няма праведни и луди.
На нея, нищо човешко не й е чуждо.
Богове, грехове, все са в кюпа,
сладко – горчиво житейско битие.

Когато плаках, молих се и търсих прошка,
ти от злост и наранено его,
закичи ми тежка брошка,
съдник се пръкна – крилат,
на упреци себични – богат.

Спор няма, удобен занаят,
да сочиш с пръст, да хулиш и наказваш…
А кой беше ти? Преди…
Как се казваш?

Там,още на прага спри.
Не навлизай,
Душата ми не е хижа крайпътна.
Какво дириш – възмездие, топла грижа?

И майка твоя не ща да съм вече,
ни учителка, вдъхновителка,
двигател безконечен.
Жена съм – за обичане…

На паметта ти, оказва се,
къси били са краката.
Излез най-добре –
и от другата страна – затвори вратата.

Polina Vasileva
Pollini