Добрият човек

 

Мигар добър е онзи, който дава?
Или тоз, който прощава?
Добрият е добър, защото се смалява?
Или понеже пожертвователно душата си калява.
До капка кръв и плазма, чувствата си той раздава.
До последен залък органите свои завещава.
Или, може би, добър е онзи, който остава!
Когато всички са напуснали,
дървото ти плодородно, одрусали…
Добрият човек студ не пропуска.
Добротата му топли го,
в ледника зимъска.
Комай усети ранено сърце,
обвива го с любящи ръце.
Там, където очи се не виждат,
а душата е потънала в непрогледна тъма,
добрият човек внася светлина.
Сърцето му благо е симфония.
Грешките приема със ирония.
Срещне ли низост в живота, не се възвисява, ни се окрилява.
Дава любов и подминава.
Той вяра има и разпръсква я тъдява,
където мине като лъч огрява.
Спре се до някой болен и съвсем притихне.
Във безшумие с енергия го заразява.
По пътя го застигне вест -оня, болния, о чудо – оздравял е!
Усмихне се, той добрия,
който нивгаш не ще се вземе за Месия.
С кротко сърце и чисто лице,
паяжината си от любов плете.
Без да тръби и да се хвали,
спокойно силата си прилага.
Подбира почвата си акуратно,
не бърза, мисли някогаш стократно.
Преди да отреже заключение,
грижлив е в мислите си, като с крехко растение.
Знае, че поддаде ли се на забвение,
сам се обрича на умствено затъмнение.
И вместо цветна, шарена градина,
ще гледа плевели и пъпки без корени, до амина.
Мек е той и магнетичен,
в делата си усърден,
във вените лиричен.

А коравият – той става прегърбен, себичен,
сух и дребен, в братоубийството си тъй трагичен.

Добрият е добър, не ще го той подмине. Ще подаде ръка да го изправи, като рошава коса, дървен гребен.

Цвят магичен, многолист.
Човекът е човек, когато е чист.

Pollini