Душата ми се сгря
от твоята стихия,
сякаш топла кръв заля
вкочанените ми сетива.

Последно снощи пак се спънах
в руините на собственото си сърце
небрежно с него се отнесох
както към живота отнася се малко дете.

Ще клекна ниско долу,
с рани на колене,
нащърбени останки вяра,
нови намерени любови,
стари изгнили окови –
от тях пъзел ще си наредя.

Очите ни се сляха.

Погледнах те,
с дълбоки очи на вълчица.
пораснаха ми криле,
превърнах се във птица,
видях гнездо в теб.

Погледна ме,
с пронизващ поглед на орел.
И след нас остана само вятъра
съчки, жар и две пера тъдява.
Съществото беше ми взел,
безразсъдно смел.

Нека друг да се надява,
да чака знаци, табели, дни.
С надежди мечта се не строи.

Семена се сеят,
думи, пълни със смисъл се леят,
от тъмнината на пръстта –
да никне светлина.

Да се пръкнат
пък да се смеят,
душа до душа,
заедно да зреят.
Пукнатините си …
с обич да сгреят.

Все повече към теб
все повече до мен
всеки нов ден.

Pollini
Polina Vasileva

photo: my right eye