Помня последният път как си казвах,
че повече няма да се влюбвам.
Помня как яростно дишах,
когато болката си пишех.
Как си обещах: в този час се затварям.
Сега и завинаги пътя към Любовта изгарям.
Ще я рисувам, ще я възпявам,
Ще я пиша и ще й се прекланям.
Но повече за нея няма да умирам,
няма кървави сълзи всяка нощ да простирам.
Случи се, влюбих се отново.
Във Вятъра.
Прибрах се рошава, със сърце туптящо,
Като при сюблимна сцена в театъра.
В миг забравих за шамарите корави
За низвергнатите чувства
запратени да плуват
на реката, по устието.
Самотата споделям с Луната
Днес й разказах за Вятъра
За нас двамата,
за играта с косата…
И как искам да се прибирам рошава
Нищо, че душата ми остана без гръбнак,
С изпочупени прешлени, кльощава.
АХ, как искам да се прибирам рошава
Еуфорията да държи клепачите му будни
Нежна цигулка да звучи под прозореца ми, чудна…
Серенада от вятъра
За мен.
И пак да намирам стих в следващия ден.
А актьорът от театъра, да крачи уморен
Свалил грима и маската безгрижна
С глава наведена, със дух сломен.
Иска само да е влюбен, досущ като мен.
Не да играе на бляскавата сцена,
Муза на трагедията – Мелпомена.
Pollini