Дупките зейват -пръстеновидни,
тайните боледуват -кълбовидни…

Всяка дума мери, тегли,
критичния поглед я жегва.
Лекува се често.
Все безрезултатно. Грешно.
Някак неправилно е да иска да е неприлична.
Виновно е. Себично.
То е като да пишеш автобиографично.
Казват дребните души -било егоистично ,
и тези същите от въздуха й дишат, завистливо, тревожно, иронично.

Вещица виновна.
Не спира да дерзае,
със съдбата все гледа да си поиграе,
в опасното да задълбае,
Дявола да прелъсти,
някак ..така…страха да обуздае.
Невротично.

Мъжкият пол като малка я привличал.
Да го научи, в кожата си да го всмуче.
На майка си да не заприлича,
все срещу вятъра в бунта си да тича.
Типично!
Психологически толкова прозаично…

Де да можеше
лошотията на ниЗките да обладае.
За нея лесно е омразата им да разпознае,
параноята й е мнима, камуфлажна дреха,
за тях – за сивите мишки утеха.

Истината е, че тя е вещица,
момиче. Където я сложиш,
там пониква кокиче.
За идеален свят мечтае.
Свят, който на любов ухае.

Различна ли си, трябва да се покаеш!
Вещица, в омагьосана любов пропита,
не е за всяка уста, лъжица,

Мека е чак във сърцето,
отвън е с лед обвита.

Тя единствена притежава и двата ключа,
от на Ада и Рая вратите.
Тя задава вятъра на дните.
Сама си облича вините.
Рисува с пясъчни сълзи,
красотите.

Pollini