Безкрая

Нека ти разкажа една история за това колко много слънцето обичаше луната.
То умираше всяка нощ, за да може тя да диша.
А тя неуморно се пробуждаше за живот, за да търси сродната си душа.
Луната вярваше в сродните души. Вярваше в кармичната любов. В онази,в която ден и нощ се сплитат в танц. Съдбовен танц, без който няма живот за тях поотделно. Иронията понякога се присмива в очите ни. Така и в този случай.
Тя имаше тоалет за всеки повод. Луната. Имаше грим за всяко свое настроение. Понякога имаше нужда от звездите наоколо, а друг път ги отпращаше с нескрито отегчение. Разсейваха я или така й се струваше. От пътя й. Често безпътен.
Тази нощ тя сложи черна рокля. Огнено червило заблестя на устните й. Косите си, жълтеникаво медени, разпусна небрежно по голите рамене. Гърба беше гол. Обичаше рокли с гол гръб.
„Когато го намеря, казваше, ще си татуирам името му по протежението на гръбнака”. Той ще стане моят гръбначен стълб. Гъвкав като на котка, стабилен като столетен дъб, жилав като бамбуков пръчка. Лек и ненатрапчив, като вкус на сладко вино. Когато го намеря…”

Имаше нещо в тази нощ. Вечерницата бе изгряла първа. Луната можеше ясно да види красивия си силует в отражението й. Огледа се. С любопитство. Бе достигнала третата си фаза – пълнолуние. Усмихна се и си помисли: „поредната ирония, отвън съм пълна, ала празна…съм отвътре”. Знаеше, обаче, че при цялата натрупана енергия до пълнолуние, сега беше момент за действие. И беше решена.
Днес не забелязваше какво не й харесва в сянката й, възхищаваше й се. Отражение на цялост. Осанка. Не й пречеха звездите. Техния цветен звездопад я забавляваше. Нюансите им сякаш я правеха завършена.

Беше готова. Събра грижливо и с любов, всички илюзии, които бе трупала с години. Всички очаквания, претенции, незадоволени детски капризи. Благодари им по отделно. На всяко. Доближи се до една падаща звезда и ги положи нежно в скута й. „Отнеси ги на Земята. По вода ги пусни. По морета и реки. Нека никога на едно място не натежават, нещастие да не създават. Нека им е леко в техния танц. Но да стоят далеч от човека. Всеки заслужава втори шанс”.

Тази нощ очите й нямаха грим. Бяха широко отворени, искащи и търсещи. Виждащи. Чакащи, но и можещи. Говорещи. Като влажни маслини с две слънца по средата.
Сепна се! Нима това са ирисите ми , тези греещи слънца, нима? Дали не е отражението? На Любовта! Чакащо да го съзра, отвъд фантазиите. В тишина.

Развиделяваше се. Бавно я напускаше нощта. Тя остана.
Не се прибра. Беше решена да дочака деня. Да погледне с бледнееща осанка онзи, който снощи за нея умря. В чиято светлина , тя грее. Докато по мечтани любови линее. Тази нощ разбра. Подчини се. Смали се. Притихна и зачака. Него, който я зареждаше със светлина. Писано й бе тя да свети нощем сама, да бъде слънцето на мъртвите душа и тела.

Той не закъсня. Доближи я, с утрото бе съживен. От предстоящата им среща, съживен. Луната затрептя. Слънцето нежно я обгърна. Свали и роклята – ненужна. Косата огнена – внимателно прибра. Понесе я във хватка здрава, увереност и топлина.
Съзерцаваше я как се къпе, обвита в слънчевата му светлина. Покори я и се сляха. Слънце и Луна. Познали своята съдба. Заедно да бъдат до смъртта. И отвъд нея – в безкрая.

Pollini

P.S. Из разказите ми , посветени на Луната