Sospiro /Въздишка/

/метафорична история, посвещава се на моите деца/

Един гълъб ходеше спокойно по затоплените павета. Беше късна пролет. Сан Марко, La piazza. Прословутият площад на Венеция. 
Градът, в който гондоли венчаеха любовта на душите. Каналът отмиваше несъстоялите се истории. Тях никой нямаше нужда да ги помни. Тази е една от тях.
Туристите бяха започнали да се стичат към страната на въздишките и романтиката още от март.
Гълъбите ги чакаха с нетърпение. Птицата бе символ на божията благодат. Тази благодат очакваше щедрите ръце, които щяха да им подхвърлят храна от масите си.
В разгара на сезона гълъбите вече имаха своите предпочитания. Не ядяха всичко. Както е и в живота. При неограничен избор.
И при тях имаше „породи“. Спрях се до опитомените гълъби, обитаващи площада във Венеция, същите като онези около фонтана Дьо Треви в Рим, братята им по съдба в Москва и по всички точки на света. Те бяха привидно живи. Имаха криле, но не ги ползваха. От страх. И поради последвалата невъзможност. За тях отговаряше двуногия. Наричаха го Човек.
Той ги бе обучил и дресирал. Колко му е…като в Живота. Беше им предложил нещо, на което не могли да устоят. И сега хфърчаха само, за да кацнат на рамото на поредния любител на атракции, турист. За снимка. И аплодисменти.
Акробатичното представление се награждаваше с още от онова – лъскавото – което някога не са могли да откажат. Сега вече те го поглъщаха механично. Апатично. Някакъв останал грам инстинкт за оцеляване.
Не и стремеж към жив живот. Не и порив.
Живите мъртви.
Гълъбът, който ходеше бавно по все по-нагорещяващите се павета, съзря изпадналите по земята, семена. С бърза крачка стигна до тях и с видимо задоволство ги изкълва до едно.
Опитоменият му побратим гледаше мътно от рамото на своя Човек.
Чу се Въздишка. Отронена ясно, идваща от много дълбоко. От каналите на Душата.
Това беше. Птичето въздъхна и затвори очи…
Свободната бяла птица не подозираше за кончината на другата. Потърси сянка и започна внимателно и с грижа да почиства перата си. С уважение. Към себе си.
– Защо не летеше в този момент?, питаш ме.
– Избор. Тя беше избрала да има избор.

Pollini

Write a comment