Психологическа помощ при изнасилване

Ако  си преживял насилие

Какво е сексуално насилие?

С няколко думи ще дефинирам какво е сексуалното насилие – изнасилването. То  се случва, когато един човек  (по-голям или по-силен) използва друг за получаване на сексуално удовлетворение насила. По този начин е налице злоупотреба с физическа сила.

Сексуалното насилие може да бъде вербално, визуално или физическо, например физически контакт (с дрехи или голи); действителена полов акт; орален / анален секс; прегръдки и целувки; демонстрация на гениталиите; недвусмислени сексуални изявления; неподходящо сексуално поведение към детето / младия човек; демонстрация на порнография пред дете / юноша; нарушение на границите на личността (еквивалент на емоционално кръвосмешение), например, когато един от родителите се явява на детето като „заместник” съпруг / съпруга.

Сексуалното насилие може да се случи без съгласието на жертвата или без ясно разбиране за това какво е „съгласие”. Трябва да се има предвид, че сексуалното насилие не задължително включва действителен полов акт. Всички видове сексуално насилие са тежки и причиняват много щети, като физическия контакт (с дрехи или без дрехи), така и използването на насилие в отношенията. В работата си с жертви на насилие, работим в няколко посоки:

Осъзнаване на собствените си чувства. Въпроси, които да доведат до свободата

Травматичния опит на насилие винаги намира начин по някакъв начин да контролира живота . Изключително  вредно е, ако се счита и се действува така, сякаш  „нищо не се е случило”. С последствията от всяко насилие (физическо, емоционално, духовно и сексуално), трябва да се работи.  Макар и болезнено, това е необходимо.

На първо място, и най-важното е да разбереш – ти си съвсем нормален! Ненормалното е , че си станал жертва на ненормален акт на насилие. То може да е причинило дълбоки вътрешни наранявания. Всеки реагира на травмата по свой собствен начин, но има някои чувства и усещания, които са общи за повечето оцелели.

gang-rape
stop
9c780-thinkstockphotos-467072161

Това е ужасно мъчително чувство, чувство, че „никой не може да ме разбера  … не мога да се побера в кожата си”. Може би се чувствате като извънземно от друга планета, което е било изоставена на Земята, без никаква подготовка. Много от нас (тези, които са били насилвани)  се чувстваме много самотни, дори в тълпа от хора или сред тези, с които живеем заедно и се обичаме. Това чувство на изолация присъства, защото насилието ни е научило да мълчим и пазим своите тайни и опит в себе си. Срамът, страха и чувството за вина, придружени от насилието, подхранват желанието да се изолираме от другите. Извратеният характер на сексуалното малтретиране, на физическия побой в семейството или проблемните отношения, сред които много от нас са израстнали,  водят до факта, че вече не знаем кое е „нормално” и какво не е. Може да сме  достатъчно внушителни и стабилни и да слагаме маските са на справящи се пред  обществото, но често вътре в нас остава огромната болка от самотата, обидата,  че никой не вижда. Близостта и интимността за потърпевшите  от сексуално насилие , често е неприятна, в по-добрите случаи е механична, а често мъчителна и  ужасяваща. И това е само един от ефектите, които остават дълго след като насилието е спряло.

Сексуалното насилие – не е просто „насилие”, то е  също „Сексуално.” Тези, които са Те насилили са е превърнали и в твои  „учители”. Те са ви научили да се преструвате, лъжете, да унижавате себе си и да се свързвате извратения сексуален опит с нормално желание за интимност и докосване. Много от нас мислят, че телата ни са ни предали, защото ние имаме опит с нещо измъкнато от нас насила. В резултат на това ние, възприемаме своята сексуалност и сексуални преживявания с известно колебание. Изглежда, че всичко в живота се върти около секса. И това се отнася и за двете крайни точки на сексуално „спектър”. Ако сте „луд” за секс и непрекъснато търсите рискови и унизителни сексуални връзки, всичко се върти около секса. От друга страна, ако сексът ви кара да се отвратите, искате да избегнете всичко, което е свързано с другия пол, презирате собствената си сексуалност. Всичко, обаче, се завърта около секса.

Жертвите на сексуално насилие често изпитват проблеми с „натискането” (което се възприема единствено като „флирт”). Сексът често се използва като начин за избягване на интимност, или като израз на гняв или сила (когато можете да „дадат” или „не дават”). Също така, има проблем да  достигнат оргазъм, дори и ако имат желание да правят секс. Много често ние просто не знам какво да правим  със „сексуалната болка”.  Когато става дума за секс, започва объркването и разстройство, защото вашият ум, дух и тяло, вече не си взаимодействат, и след това удоволствието и удовлетворението са изгубени в хаоса. В резултат на това, страдат и връзките ви, с партньорите често започвате да се наранявате  един друг, или се разделяте, и всичко това . следствие на  „уроците” на насилника, който е оставил белег дълбоко в теб.

Яд и гняв – най- често срещан проблем сред тези, които са били подложени на насилие. Обикновено има три варианта на този проблем.

Някои хора  се „нахвърлят” на другите, използвайки гнева си за контрол над обстоятелства. Други го държат вътре в себе си и се „разкъсват” на малки парченца ежедневно.

А някои правят и двете – демонстрират разрушителен гняв навън, последван от смазващ яд към самия себе си.  Такъв гняв обикновено е причинен от дълбоки психически рани, прекомерно разочарование или страх. Контролът върху този гняв (вътрешен и външен) може да бъде изтощителен. Често оцелелите след насилие са толкова депресирани, че дори не се опитват да се справят с това чувство.

Много от нас са решили, че нашето тяло – е враг, нещо, което заслужава жестоко и неуважително отношение. Не е необходимо подобни мисли да са присъствали на съзнателно ниво. Те личат в начина на живот на изнасилените и травмираните от тежко минало. Те или се хранят  в големи количества и твърде бързо, или системно недояждат, или са бавни до отегчение. Някои злоупотребяват с алкохол или наркотици, други работят или спортуват до пълно изтощение, за да не мислят. Много от нас се чувстват откъснати от тялото си, и никога не му обръщат  внимание, не чуват  сигналите му. Не  усещат глад или умора, болка или удоволствие; нали са се научили да игнорират себе си  и физическите си нужди. Може  и постоянно  да се коригират, или да поемат  вредни храни, да прекаляват с лекарства или да правят безразборен секс.

По пътя към свободата, трябва да се разбере, че не  тялото ни е предало,а тези, които са извършили насилие над нас – те са го предали. Ваша грижа е да превържете раната и грижливо да сменяте превръзката всеки ден, ден след ден, докато раната изчезне или намалее до толкова, че не е фактор, който обуславя бъдещето и взаимоотношенията ти с околните занапред. Не забравяйте никога – не сте сами! Аз, и много други сме тук, за вас и успяхме да се откъснем от ролята на „Жертвата”.

Насилието ни учи, че това  какви са нашите желания, нужди или становища , няма никакво значение за никой, най-малко за насилника. То ни дискфалифицира като личности и ни разпокъсва на парченца. Много от нас трудно изразяват  това, което чувстват. Крием нашите желания от другите, защото ние помним болката от предателството и отхвърлянето и изпитваме неистов СТРАХ. В същото време, нуждите и изискванията продължават да съществуват в нас и да търсят изход.  Поради този вътрешен конфликт често градим неефективни връзки, понякога дори разрушителни. Ние отблъскваме хората, изисквайки прекалена ангажираност или непрекъснато да ни се доказват в искрени намерения, оставяйки в мълчание или прибягвайки до злоупотреби и манипулации.

Затова тези, които са претърпели насилие, трябва да се научат да намират баланс между незадоволените потребности и ефективни начини на тяхното изразяване и задоволяване.

Когато са злоупотребили с нас, или системно и напоително са ни мачкали, ние неуморно сме търсили начини да се опазим по някакъв начин. Много от нас са се научили да „си тръгват” от реалността в един фантазен свят, така че да не се изправят пред болезнената истина. Този „механизъм на оцеляване” е довел до образуването на определен стил на поведение, който с времето обаче, вече не ви служи за добро. Вместо да приемате живота такъв, какъвто е, и да се борите за правото си на „имане и бъдене” , често следвате старата схема на бягство от реалността, и се ограничавате с добре познати и „безопасни”, но не особено смислени дейности, като гледане на телевизия, непретенциозна работа, лекарства, книги, видео игри и т.н. , все дейности , които да не налагат общуването с хора и нови предизвикателства. Може би, така се чувствате в безопасност, но тази позиция е обречена на провал рано или късно може да доведе до катастрофални последици за вас, просто защото вие нямате представа какво се случва наоколо. Задачата към хората, преживели насилие  е, въпреки трудностите да продължат да бъдат, да се осмеляват, да решават, да действат, да имат цел и да имат избор.

Насилието води до разклащане вярата в Бога, до вътрешно изгаряне от въпросите на душата … Защо има зло? Защо невинни деца страдат? Къде беше Бог, и защо той не ме защити? Къде бяха тези, които трябваше да ме защитят – мама, татко, семейството и приятелите?

Тук честно трябва да си отговорите: Наистина ли искате да  намерите начин да се отърсите от сянката на миналото си, или за вас, ще бъде по-лесно да сте „жертвата” – от тук нататък, там поне вече знаете „правилата на играта”?

„Защо не мога да си спомня много от детството си? Как да се преодолее това, което се е случило с мен? Кога най-накрая, болката и хаоса ще спрат?”

Това са само някои от въпросите,които  може би ще се запитате по пътя на възстановяването. Тези въпроси заслужават внимателно проучване. Някои въпроси ще получат подходящ отговор, някои – не. Това са и триумфа и разочарованието, присъщи на процеса на освобождаване от оковите и властта на миналото. Най-важният въпрос, който трябва да си зададете е „Искам ли да остане жертва и вероятен циник и да пропусна възможността за промяна, или   ще продължи да търся и намирам вдъхновение за по-добро настояще и ще градя мечти за бъдещето си в свобода?”

Преодоляване на последиците от насилието, се случват след като сте готови да сключите сделка. Да размените всички лъжи около вас, цялата гама мрачни чувства, спомени и болезнения вкус от преживяното насилие в живота си за истината. Истината за стойността на вашата личност. Лъжа за Истина. Истина е, че, да – има лошо в света, но има и добро. Истина е, че духовното възстановяване – това не е фантазия, а реалност, основана на отношенията с една по-висша сила. Да, това е дълъг и труден път – но е възможен и изпълним.

Вината не се ражда по време на насилието

  • Странно е, жертвата често се чувства виновна за това, което се е случило. Защо се случва това, когато в действителност лицето по никакъв начин не е виновно?
  • Да, жертвата не е виновна. Но факт е, че тя често е чувствали вина и преди насилието над себе си. Защото, иначе, нямаше да го усети и след нелепата случка. Така че тя живее с чувство за вина.

Вината се случва, когато човек има неадекватно самочувствие, когато  се чувства лишен, чувства, че има нещо, което е недополучил, когато чувства , че е недообичан.

Обикновено не докрай изпитани, усетени и преживени неща, се възприемат като чувство за вина. Понякога това се изразява в свръхкритичността им към себе си. Този човек ще се държи отговорен за всичко, за проблемите на всички,  той ще е винаги готов да се втурва да помага. Това също ще бъде продиктувано  от чувство за вина.

В действителност, вината не се ражда по време на насилието, а в ранното ни детство. Тогава, когато детето не получава от родителите си, това, което му се полага, а имено – безусловна любов. Безусловната любов – е, когато те обичам, защото просто те има и си жив. А условна любов – е, когато те обичам само „когато“, само „ако “ правиш нещо, което кара родителят да се чувства добре. Например, ако сложи вечерята или си научи урока, детето е обичано, ако ли не то търпи силна критика, бива наричано с етикети и кфалифицирано като „лошо”, „глупаво, „срам ” за семейството.” Така се развива чувството за вина, чувството за малоценност, празнота, усещането за недообичаност, усещането, че сте отхвърлен. Несъзнателно се формира стереотип – за да ме обичат, аз трябва да ги спечеля. В последствие този тип недообичани деца, търсят одобрението от всеки срещнат, макар че са порастнали възрастни. В случай на отхвърляне, те страдат и се обвиняват, изживяват се като лоши и незаслужили добро отношение.

Вината създава и още един много лош навик, който се нарича „рестриктивно поведение.” Човек е свободен. Той може да направи нещо, защото той иска да го направи, защото вярва, че може да го направи, че трябва да го направи. И той пристъпва към действие – защото има стимул. Но хората, които описвам,  не правят това, което искат, защото се страхуват от провал, от незадоволителен  резултат, като един нестихващ страх от наказание. Те са застинали в колебание Дали – Или, сковани в страх.

  • Какво става с този „комплекс за малоценност”, когато насилието се случва?
  • Има нещо странно. От една страна, лицето получава потвърждение на неговата малоценност, „Е, това е, знаех си, че ще ми се случи.”

При хората, без чувство за вина, друг е въпроса: „Защо това се случи на мен?” А човекът с чувство за вина,  задълбочава  чувството си за вина,” аз съм лош и некадърен,  срам за всички, получих си заслуженото”.

Много често това води до сериозни последствия. Той свива цялата структура на отношенията си с хората, и следва психологически срив. Необходимо е немалко време, за да се възстанови: и физически, и психически.

С психологическа помощ, дори и най-тежката криза, може да намери решение. Стига да се даде достатъчно време и пространство  човек да преосмисли много от основите на поведението си  и да започне да се изгражда по един нов и желан начин.

Отървете се най-накрая от тази вина, приемете че:

  • Всяка криза е дадена на човека, не за да го накаже, а за растеж.
  • Само за растеж.
  • И в тази ситуация, човек може не само да преодолее конкретния проблем, но и проблемът, който е имал преди, но не е забелязвал.
  • Знаете ли, точно така! Ако човек живее не само за да се забавлява и консумира, когато той иска лично да се промени, за да расте, да зрее, да се превърне в пълно човешко същество, т.е. да бъде жив до краен предел, да се забавлява и наслаждава на всеки миг, всяка криза, всяко насилие  помага да е все по-близо до постигането на тази цел.

Един човек, който никога не се разкрива, не усеща  що е радост. За него, радостта – това е вкусно ядене, колбаси и пиене на вино или бира.

А най-ценното нещо в живота – това е преживяваното. Вие трябва да сте напълно готови да минете през всичко, което ще ви изпрати живота, независимо дали това е дъжд, слънце, щастие, болка.

Вината може да бъде проява на незрялост

В някои случаи, човек демонстрира и борави с чувството си за вина от инфантилност. Всяко дете на природата се чувства центъра на вселената,  център на всичко. Такова самосъзнание за детето е естествено. Психологът Жан Пиаже нарича това егоцентрично съзнание (да не се бърка с егоистично). Деца под пет години са убедени, че всеки вижда света по същия начин като тях. След петата година  започва да се формира реалистично мислене и съзнание, и егоцентризъм да преминава бавно към реализъм.

Проблемът възниква тогава, когато части от личността на детето растат, а други остават инфантилни.По правило, инфантилната, детска личностна  структура касае емоционалната сфера и сферата на отношенията. Това означава, че много често възрастни се отнася с околните, егоцентрично, като малки деца.

„О, ти си в лошо настроение? Какво пак не съм направила? „-пита съпругата, замисления си съпруг. Тя смята, че единствена тя може да бъде причина за недоволство и отнесеност на съпруга си. Тя не може да предположи, че той има свои тревоги и мисли, които не са свързани с нейния свят, и  които го правят замислен, нервен, напрегнат.

Или мама, която прави уроците с децата си, подвиквайки истерично:  Не, не разбирам как е възможно? Как може да не решиш тази елементарна задача? Нарочно ли го правиш, аз вместо теб ли да го реша?! „. Тя не може да си представи какво е мисленето на другия човек, че той  не може да се справи с това, с което лесно се оправя тя. Когато  учител се развиква на учениците,  недоумяващ как те не възприемат от неговите обяснения, които са толкова подробни и лесни. Това са егоцентрични черти, незрели. Такива хора приемат всичко лично, вярвайки, че са център на света.

Такъв инфантилен тип личност възприема насилието, извършено над него като наказание за някой грях.

Друга причина, която също е свързана с незрялост, се крие във факта, че на такъв човек му е по-лесно да се признае, че самият той е виновен за това, което се е случило, да приеме, че е бил унижен, опозорен, че той е бил пребит, сам да се превърна в „черен”, окалян и така нататък. По-лесно е да понесе незаслужена вина, отколкото да признае истински унижението.

  • И защо?
  • Тъй като вината не е толкова болезнена за тях като унижението. От гледна точка на един егоцентричен човек, е по-добре да бъде причината за това ужасно събитие, отколкото да признае, че е унизен и причината за това не е известна. Например, един човек е със синина на лицето, но когато го питат какво му е, той казва, че е паднал. По този начин, той поема отговорността и вината за удара, но не признава унижението, че е бил пребит.

Начина да се пребори фалшивото чувство за вина и да се раздели с инфантилизма, е просто да започне да пораства. Да намери рационални начини да трупа значимост в собствените си очи преди всичко. Да поемете отговорност за живота си.

Свържете се с мен