La Bella

 

Денят обикаляше около Бела.
Тя не се казваше така, но в Италия всички я наричаха Красивата Жена.
Докъдето й стигаше погледа се шириха цветни поля. 
Пътища, прах, моторчета. Размах.
Оживяла мечта.
Бела се носеше сред старинните сгради с разпилени коси, леки мисли и туптящо сърце.
По калдъръмените улички, с аромат на вино и шоколад.
Дивите й, широко отворени очи попиваха следобеда с особен глад.
Тя го познаваше. Онзи. Вълчия, ненаситния.
Походката й беше грациозна.
А усмивката…загадка… Мистериозна.
Без да иска, като внезапен циклон, тя завърташе въздуха около себе си.
Продавачи, търговци и минувачи се оживяваха, погалени от светлината, която оставяше след себе си нейната сянка…
Свечеряваше се.
Към уханието във въздуха се добави полъх на свежа мента и страстен плод.
Бела се запленяваше от всеки замък и дворец. Спираше до всеки камък.
Докосваше, вдъхваше, усещаше, сливаше се…
Слушаше в захлас за живота на великия творец.
Любовните истории, които чуваше, запомняше.
За по-късно. Щеше да ги сънува.
По-късно.
Запечатваше всяка дума, за да я възпроизведе в картините на фантазията си. През нощта, в балдахиновото легло.
Тя беше просто Бела. Наблюдава те и ти краде душата.
За по-късно.

Pollini

На снимката съм аз из уличките на Урбино, Италия.

Из моите кратки разкази БЕЗ край.

Write a comment