СЯНКА

Живяла нявгаш сянка една.
Естествено, не била сама.
Нали трябва да има равновесие,
между мъдрост и безумие,
разум и малоумие.
И както е в Живота -всичко е сякаш на шега.
Така и наш’та сянка,
казвала се тя, представете си, Светлина!
Всъщност, логично.
Чак прозаично – без светло нямаме тъмно.
Без повърхност, не ще има и дъно!
Наш’та сянка с име Светлина,
Тръгнала себе си да дири – по света.
И какво мислите?
Върви си тя напред,
разни пипала изскачат навред.
Назад искат да я завлекат,
да я разгадаят, гола да я съблекат.
Т’ва паразитът е голяма напаст-
Без душа се е родил,
вместо сърце – забит бодил.
Когато го провидиш що за какавида е,
съжалиш го – чак ти става мил.
Докато се учи да ги разпознава,
сянката пада, става.
Модерно е да кажем – така се калява!


Но да не се отклоняваме от целта.
Нали не сме забравили –
нея си търсила тя!
Ти да видиш каква изненада:
„У всекиго и във всичко- казва наш’та Светлина – Себе си виждам, намирам парчета. Неща.
Някои така яростно отричам,
а то щото имам същото у мен, много приличам.
Обаче да диша въздух му не давам,
че съществува – не признавам.
Що на тъмно го обричам?
Щот тези си черти, най не ги обичам…“
Сепнала се.
За пръв път спряла.
Какво търси, накъде тича?
Станало дума тук за обич, бяла.
Притихнала, седнала, замълчала.
В тоз миг осъзнала.
На себе си била недодала.
Мислила, дишала, пък се засмяла!
„Светлината навън да търсим – де се е чуло и видяло!?“
Все едно ефекта на охлаждащ климатик,
да чакаш от родопско одеало…
Дълбокомислените сюжети пуснала,
духнала тежестта – да се разпилее във вечността.
Наш’та малка сянка на име Светлина.
Каква ли още е била?

Pollini

снимка: авторката

на снимката: авторката

Write a comment