Размисли и страсти за феномена „искам всички да ме харесват”

Мисълта ме тегли към тази тема последните няколко дни. И у мен го имаше това желание. Сега сякаш вече е в мяра, преди време беше в повече.

Замисляли сте се кому е нужно да бъде приет, харесван, признат? Всички да му се възхищават или поне да го приемат някак равнодушно, без отрицателни чувства. Не дай си Боже да влиза в спорове или конфликти, та той ще се преобърне пет пъти наопаки, ще си смени позицията няколко пъти, само и само да е угодно другиму и по-малко сътресаващо. Какви са тези хора? Безхарактерни, неволеви, хамелеони, интересчии, слабаци, нечестни, манипулатори? Да, и това го има у тях, както у всеки друг.

Основното водещо тук е ниското самочувствие. Изкривена, недостатъчна самооценка, слаба вяра в ресурсите си, несигурност и панически страх, който властва над тях.  Страх да не се изложат, да не бъдат критикувани, да не бъдат „хванати” в незнание и несъвършенство.

Страхът е едно такова измамно чувство, че нещо отвън може да ни повреди или навреди. Истината, според мен, е че той е вътре в нас. И когато спрем да се страхуваме от себе си и се приемем страхът изчезва. Достига до онези здравословни дози, в които е полезен и целебен.

  • Здравей, Страх, може ли да те прегърна? Попитало момичето и оставила страха и паниката да минат през нея, знаейки, че нищо, което произлиза от нея не е по-силно от самата нея.

Много автори говорят за Болестта като път, за паническите атаки като симптом, аларма, на която трябва да сме благодарни. Същото е, мисля си, и с нуждата от всеобщо одобрение и харесване – разглеждам го като симптом. И както лекаря ни разпитва при грип: тук боли ли ви, изкашляйте се, от кога сте така, по същия начин следва да се отнесем и към този вирус.

Да се замислим винаги ли е било така?  Ако не – кога започна? Какво го провокира, как се почувствахте тогава, и досега ли е същото усещане, когато ви обърнат гръб? Да си дадем сметка, че реалността около нас вече е друга, ние не сме това, което сме били и много вероятно сме застинали в едно време, когато някой или няколко са се отнесли към нас потъпкващо самочувствието и самооценката ни.

Да осъзнаем и да си признаем, че онова време е минало, да си направим хубава ревизия в душата на качествата, с които разполагаме и да се научим да извеждаме позитивите на преден план. Да чуем вътрешния си глас, когато някой категорично не ни харесва и не искаме да сме около него, и да го послушаме! Да не се „изнасилваме” да го печелим точно този. Когато сме на безопасно разстояние, ако искаме, можем да си помислим, защото и с какво той ни отблъсква от себе си. Дали не сме носители на много подобно негово качество? Или пък наопаки – той притежава много неща, които ние нямаме. И ни е яд, завиждаме или откровено не толерираме подобен тип поведение. Всички това е добре, да изпитваме негативни чувства е част от човешката природа.

Онези, които искат да бъдат харесвани, обикновено не си признават и не допускат да бъдат човеци по човешки начин. Те се самосанкционират жестоко, когато демонстрират неприязън към някой или нещо, напъхват се сами в категорията „не ставам” и после страдат. За тях това е проява на слабост, а не житейската истина: „Аз съм човек и нещо човешко не ми е чуждо”.

Замислете се как се чувствахте преди, когато някой или няколко, ви дисквалифицираха, осмиваха и отричаха. Вероятно – зле. А каква роля играете вие за себе си сега? Продължавате да се наказвате сами, защото тях вече ги няма? Осигурявате си ежедневно дозата срам, обида и страдание, защото това семе е посято някога отдавана у вас? Защо го поливате този плевел така старателно, че вече е избуял бурен?

От нас самите зависи да повишим и подобрим самооценката си. Препоръчвам ви да прочетете теорията на Хауъд Гарднър за Множествената интелигентност, към нея има и тест – проверете кои са вашите качества и ги развивайте. Чудесна е и много вярна! Благодаря на колегите в университета за онази презентация, която правихме по тематаJ (Ето тук се улавям как искам да ме харесват и не забравям да спомена всеки, който има принос в моето самоосъзнаване. Но това е и чисто човешка благодарност, че сме се срещнали по пътя!)

Всеки има силни черти и място под Слънцето. Позволете си да замете Вашето и си пазете периметъра. Дори това да е с цената на няколко открити спора, конфликт или дистанциране. И когато се усетите изкушен от чуждото пресилено внимание към личността ви, замислете си – имам ли нужда от това сега? Да, хубаво ми е и гали ранената ми душа, но дали това е моята нужда или на човека, който държи да ми регистрира признание.

Смирете се. Нищо на този свят не е така истинско и презареждащо като смирението….пред самия себе си. Да си признаем, че не знаем, че не можем, че сме мънички и беззащитни, че ни е страх. От самите себе си. Само тук, в смирението, се раждат метаморфозите на душите ни.

И нека слабостите не ви служат за оправдание на неуспехите ви. Всеки път, когато се уловите, че отивате в самосъжалението „Ах, горкия аз” – определете време, което ще му дадете да ви владее, но после се върнете към здравото в себе си. И работете с него и за него. Развивайте позитивите си всеки ден, без да отхвърляте сенките си. Те са ни нужни, за да бъдем завършени хора.

И да, не е лесно. Някои хора го могат по рождение, други ходят на терапия, за да постигнат личностно израстване и да се превърнат в завършени индивиди, трети избират да стоят на повърхността от страх да задълбаят във вътрешността си, защото от там може да излязат чудовища. Да! Бъдете сигурни, че ще срещнете и жаби, и кал, и много мрак. Но както знаем всички, след всяка тъмна нощ – следва изгрев. И това е една прекрасна метафора на процеса по израстване, който всички дължим на себе си. А вие ще си го позволите ли?

Pollini, психолог и драскач по Пътя си

Смирена много повече от преди (днес), търсеща и любопитна за всичко и всички на този свят

И не забравяйте: Не се сравнявайте с никой друг, освен с вас самите – преди в миналото и тук и сега!

i am what i am

like myselflike yourself

Write a comment