Предавам се

Тишина

Тиха съм

Притихнала

Уплашена

Свикнала

Сама съм

Но не съм самотна

Боли

От загубеното време

Кърви

От непосилното бреме

Избожда очи

Безсилието

Връзва ръце

Насилието

Над моята душа

Заключена в тъма

Непрогледен тунел

Кой ключа е взел?

Върни ми радостта,

не ми връщай младостта

Харесвам се сега

Все още имам гордостта,

само илюзията я няма.

И мечтите се разбиха,

времената другояче се развиха,

сърцето ми изкривиха.

Душата стене.

Устата вика.

Тихо, без глас,

за да не ви уплаши….вас.

Все за другите, за чуждите –

зачерквах себе си и нуждите

И накрая нито сбъднах своя алтруист,

нито се научих да бъда егоист.

Падам надолу

като уморен есенен лист

ще окапя, земята ще прегърна,

отблизо безсилието ще зърна

И ще се моля почвата, в която всичко се заражда,

да ме закърми, с нови сили към живота да ме върне,

да мога пак за приключения да имам жажда,

да се присетя, че съм важна…

 

Pollini

Write a comment