Пепеляшка от настоящето

Имам много малък размер на крака, нося номер тридесет и пет. Обувки почти не мога да си намеря – имам предвид обувки за възрастни, не сандалки за деца. Тоест – някакви обувки може и да намеря, но аз държа те да бъдат красиви…отличаващи се. Като мен.

Знаеш ли какво казват французите? Най-важните и вдъхновяващи неща от жената са нейните стъпала и главата й. Те я правят уникална. И с това аз съм напълно съгласна. И във смисъла на чистата, жива и ефирна коса, и що касае вълшебството на леката, кокетна и стилна обувка.

Когато на крачетата ми има красива удобна и летяща обувка се подобрява походката ми, настроението, светът около мен се променя. Завихрям енергията във въздуха по различен начин. Магичен.
Колкото по –лек се носиш по улицата, толкова по-ярко преминаваш през живота. Това е аксиома, която не се нуждае от доказателства.

И ето, че един ден … имах абсолютно вълшебни обувки, които напълно промениха живота ми.

Този ден претърсвах мрежата за магазини, в които се продават обувки с нестандартни размери. Исках нещо красиво, наистина красиво, имах повод да се облека на много високо ниво, елегантно, с размах, обувките трябваше да доближават цвета на моята синя кадифена рокля и магазина не трябваше да се намира на другия край на страната, защото с време да чакам доставка, не разполагах. Никакво.
И – о, чудо! Намерих един онлайн магазин за обувки в любимото ми градче – Брюж. Имаха обувки и с малки размери, до 36-ти.
Веднага ги съзрях. Те бяха. МОИТЕ обувки. Небесно сини, с две капки кристални сълзи по тясната ивица, отзад на високата пета ,качващи се до глезена. Единствен чифт , с моя размер. Бях щастлива. Като дете, получило пухкава плюшена играчка.
Не можех да повярвам колко лесно и бързо се случи. Едва час търсене – и чудото е пред очите ми. Страхувах се , че отправяйки поръчката онлайн, ще получа отговор, че някой ме е изправерил. Но не! Късметът бе с мен, писаха ми, че обувките са на склад, и аз се втурнах с колата от Брюксел към вълшебното градче Брюж, където обожавах да се разхождам и пиша в тишина.
След 30 мин Брюж ме посрещна именно такъв, какъвто е, малък, топъл и уютен. С приказни канали, островърхи фламандски къщи и високи катедрали. С десетки малки магазинчета и китни ресторантчета. „Романтика”, въздъхвайки усмихнато, си казвах на ум, „не е случайно че точно тук намерих тези красиви бижута за крачетата ми”.
На следващият ден се озовах на приема в британското посолство, облечена с дълга рокля, описваща формите на тялото ми, с цепка отзад, която позволяваше лекото ми придвижване, с високо вдигната коса и новите …магични обувки.
Неочаквано ли? Да, беше неочаквано и нетипично за мен. Но стана факт, тъй като бях избрана от родния си брат за негова дама на приема. Брат ми, който работеше в италианското посолство в Рим, бе в Белгия по това време, и имаше топла покана да присъства в този ден на събитието. Съпругата му с децата бяха останали в Италия и той ме убеди с неповторимата си дипломация и чар да го придружа, уверявайки ме, че всяка жена заслужава поне веднъж в живота си да се почувства като принцеса и да танцува на бал. „А ти,- добави той,- си родена принцеса”.
Стоях в залата, пълна с красиви жени и мъже и усещах светлината около себе си. Винаги съм мечтала да блесна. Някак. Някъде . За себе си. За някой. За света. Всяко момиче мечтае да се облече като фея и да отиде на бал. Е, аз вече навлизах в 35 тата си година и въпреки това още исках тази приказка да ми се случи. Досущ като дете.
Приемът бе прекрасен… Светлини, шампанско в искрящи чаши, цветя, жива музика, галантни кавалери, приканващи дами на валс. Чувствах се подобно на Пепеляшка, пренесла се в друг свят, невероятен, тайнствен. Танцувах, смеех се, припомнях си всички кокетни , премерени жестове, които дълги години бях попивала от любимите си романи, за да мога сега да ги прилагам на живо, разговоряйки с кавалерите, които танцуваха с мен.
Съзнанието ми бе заинтригувано от Марк, висок млад мъж с тъмни очи, който ме покани втори път на блус и силно, но внимателно стисна ръцете около кръста ми по време на танца. Той беше джентълмен, усмихнат и мълчалив, слушаше бръщолевенето ми, с което неуспшено исках да прикрия вълнението си. Очите му говореха. Разбираше всичко и му харесваше да ме чете с поглед.
В една от паузите между танците, брат ми ни доближи и ме представи покровителствено на Марк като по-малката му сестра, която обожава, а аз разбрах, че с Марк работят заедно в Рим. Подхвърли шеговито, че той е тиражиран в средите им като много желан и много обещаващ младоженец. „Нямам никакво намерение и интерес да се омъжвам за него, още повече пък, щом е толкова популярен”, помислих си веднага, но това не можа да спре разливащата се усмивка по лицето ми в отговор на онзи поглед. Погледът на Марк провокира едновремено сладка и приятно болезнена реакция в тялото ми.
Приемът, обаче, изобщо не завърши толкова розово, колкото започна. Слизайки по стълбите, надолу към изхода, тръгвайки се от церемонията, нещо ме накара да се обърна назад, за да потърся очите на Марк и да му кажа довиждане . Но в този момент, крака ми се изви накриво, и аз полетях надолу, силно и стремглаво, завършвайки върху червения килим, прегъната на две от силната болка, която прониза глезена ми. Дали се подхлъзнах на нещо мокри, или десният и крак е бил уморен от танците, но резултата бе липсващо токче от обувката е един подут и посинял крак.
„И все пак, не забравяйте, че можеше да бъде доста по-лошо” , опитваше се да ме ободри лекаря в линейката. „Ако например автобус ви мине през крака, ще има да почакате доста преди да проходите. Докато за вашия счупен глезен ще са необходими около два месец в гипс и после отново ще може да тичате напред назад”.

Тази новина не ме направи щастлива. Никак. Скъсах си роклята, загубих обувката и с Марк така и не можахме да си кажем сбогом. Видях го отдалеч, когато ме качваха в линейката как стои най-горе на стълбите, държейки чаша или нещо друго в ръцете си. Стори ми се, или така ми се искаше.., че гледа в моята посока със загрижен поглед. Но беше далеч и след малко бях в лежащата позиция и не виждах нищо.

Потекоха ми сълзи, повече от негодувание, отколкото от болка, но лекарят прецени, че ще ми се отрази добре коктейл от седативи и болкоуспокояващи.
На другия ден брат ми отлетя за дома, а аз останах сама в къщи, лежаща или седнала на дивана, хранеща се с полезни храни, безцелно ровех из мрежата, прелиствах книги, без да мога да се вглъбя и едва куцукайки из апартамента с патерици, ако нещо налагаше да стана.

Седмица по-късно брат ми изпрати снимки от бала. Там бяхме с Марк, красиви, в светлината на свещи и фенери, аз бях усмихната и щастлива. Тогава, но не и сега. Сякаш се бях върнала в къщата на мащехата, която никога не съм имала, отново. Имах едно тягостно чувство на липса и празнина в стомаха…
Кракът ми заздравяваше бързо. Когато лекарят каза, че до една седмица гипса ще бъде отстранен, ми се прииска да скоча от радост, но патерицата саботира този ми порив. Затова се ограничих до щастлив пост във Facebook, придружавайки го със снимките от приема.

Приятелките им реагираха бурно, заразпитваха за роклята, за обувките, искаха да споделя откъде са. И така куцукайки, с желание да им отговоря откъде са, стигнах до кутията, в която лежеше моята красива и единствена лява обувка. В този миг ми мина мисълта, че може да стане второ чудо, и да успея да намеря нова дясна такава.

Затърсих стремглаво из мрежата. По всякакви магазини, аутлети и сред най-невероятни обяви. Оплаках се на брат ми, който добронамерено се посмя и ме покани в Милано да ми купи други обувки, каквито си поискам.
„Но аз не искам други. Искам тези. Те ме правят летяща и щастлива. Те са МОИТЕ обувки.”

На финала бях толкова отчаяна, че качих апела си за издирваща се дясна обувка в социалните мрежи. Приятели и близки ежедневно ми пращаха линкове за разпродажби на обувки с малки номера, за новооткрити бутици, за уникални бройки, но моят модел така и не се намираше сред тях.

Не щеш ли, един светъл ден получих съобщение от неизвестен профил, без нито една снимка и с никаква лична информация на страницата, което винаги е сигурен знак за мен да не общувам. Но точно той ме попита:

– “ Не търсите ли нещо“ и към въпроса си изпрати прикачена снимка на МОИТЕ обувки!
– Да – отговорих, без да се замисля – търся точно това, – и потръпнах в очакване на отговор!
– Имам един чифт от тези обувки. От какъв размер имате нужда? – попита непознатият.
– Тридесет и пети- отговорих със свито сърце….
– Къде да ги доставя?

Вероятно напълно загубих главата си от „алчността“по обувките. Не се замислих и за миг кой е този човек, ами ако е опасен, ако се върне по-късно в дома ми за нещо друго – обир, насилие…
А аз ей така, без грам размисъл, взех че му пратих адреса си…и той на всичкото отгоре заяви, че ще е тук до час.

Боже, ама що за час! Най-дългият един час в живота ми! Успях да се преоблека 3 пъти, да си измия косата 2 пъти, да предупредя една приятелка да ме прослуша по-късно.
Все пак не исках да се поява по памучната си пижама, в болничен вид пред непознат мъж, който щеше да ми донесе точно тези изящни приказни обувки. Видът ми просто не пасваше на магичната доставка, която пътуваше към мен.

Момичето, което чакаше тези обувки, трябваше да бъде не по-малко от принцеса. Затова сновях припряно из апартамента, забравила съвсем за прясно сваления гипс, оглеждайки се през 5 минути в огледалото и умолително отброяваща минутите заедно със стрелката на стенния часовник.

И ето. Звънна се. В този миг.

Доближих врата и свалих синджира от резето.
На прага ми стоеше Марк. С букет жълти рози. Любимите ми. Носеше и красиво опакована кутия в ръка. Не можах да кажа нито дума, само тихо се запътих към хола, приканвайки го със срамежлив жест да влезе.

Марк уверено затвори вратата зад гърба си, подаде ми стилния букет, вдигна ме на ръце и преди да успея да кажа нещо,ме занесе до дивана, поставяйки ме внимателно на него. После отвори кутията и извади от там синята ми изгубена обувчица. Единствената. Дясна.

– Извинете, търся Пепеляшка? – каза той със силния си, чаровен акцент и нежно сложи обувката на стъпалото ми. – … Ммм, изглежда е вашият размер … Значи не съм сгрешил, вие сте моята принцеса?“
– Ами…значи съм аз…казах тихо, развълнувана точно като една прясно коронована, неуверена принцеса и отместих погледа си встрани, защото ми се струваше, че силно пулсиращото ми сърце се отразява в зениците ми и можеше да изскочи от там.
– Добре, че те намерих – каза Марк и като истински принц се наведе и целуна ръката ми … В следващите часове той ту ме целуваше страстно, ту ме прегръщаше силно…като тогава на бала, ту галеше нежно косата ми… изследвайки ме с проницателния си поглед.

Разбира се, любопитството ми рано или късно бе удовлетворено. Марк дълго време мълчеше, а на въпросите ми „КАК?“ , „ОТКЪДЕ?, „или се шегуваше, или изместваше темата или най-често веднага започваше да ме целува, отнемайки възможността ми да говоря.

И все пак, един ден след няколко месеца, когато се разхождахме из тесните улички на Брюж, той внезапно се отклони и ме заведе в една малка работилничка за изработка на уникални модели обувки. Оказа се, че обувките от бала, които и в този момент бяха на краката ми, са изработени ръчно точно на това място. В съдбовната нощ, когато аз полетях по стълбите надолу, той е събрал парченцата от повредената обувка и дълго време е търсил кой и къде може да изработи същата. Успял да убеди възрастния опитен майстор за стори това чудо за по-малко от 20 дни.
Е, другото вече не било трудно. Да ме намери във Facebook – чрез контактите на брат ми. Марк дълго бе обмислял как да ми даде тази обувка без да ме притесни и точно тогава видял моят отчаян апел за издирващата се обувка, бил убеден, че това е знак за него да действа.

Постът ми гласеше как мечтая да се превърна в Пепеляшка и да намеря своята изгубена обувчица…

Дори през ум не ми бе минало, че освен обувчицата ….
ще намеря и своя принц …

Polina Vasileva
Pollini
Из кратките ми разкази за невъзможната Възможна любов.