Незабравима любов

Беше обикновено работно утро, когато, някъде към 08.15 часа възрастен мъж на около 80 години бе дошъл за махане на конци от шев на дланта. Виждаше се ясно, че много бърза и след десетина минути с треперещ глас, събра смелост и промълви, че вече закъснява… Достолепно, с уважение и смирение в гласа, гъгнещи из дълбочините на същността му, попита дали скоро ще дойде лекар, тъй като има важно дело в 09.00.
Съжаляваща и с непресторено неудобство поклатих отрицателно глава. Знаех, че докторите са заети със сутрешните си задачи и нямаше да му обърнат внимание по-рано от час.
Наблюдавайки още 3-4 минути как тъжно, с опечалени очи той все поглеждаше стрелките на часовника, сякаш молейки се да забавят неуморния си бяг, в мен нещо запари.
Запари ми под ребрата, после запали страните на лицето, накрая ме уцели. Застана точно в сърцето. Не мислех повече и предложих да сваля конците му. Да, нямах право според длъжността си. Но всъщност нерядко бях поощрявана от лекарите да извършвам всякакви интервенции вместо тях. Вярно, по тяхна молба. Иначе казано,- „с разрешение“, но пък и без право на отказ.
Този път разрешение не ми бе необходимо. То дойде свисше. И не. Не като задължение. Като обич.
Старателно огледах раната, беше успяла да зарасте и мястото бе възстановено. Имах нужда от медикаменти за обработване на шева и инструменти за сваляне на конците.
Знаех къде стоят. В лекарския кабинет за оперативки. В шкафа под витрината с лекаствата.
Бях вътре и гледах от упор доктор Николов, който седеше зад бюрото си над куп документи, вдигнал глава към мен с въпросителен поглед.
Бях влязла категорично, без почукване, с непозната до онзи миг от мен самата, решителност.
– Спешно е – отсякох само… тихо, но категорично,- безпомощен е, има нужда от помощ. Мога да се справя“.
Професор Николов бе завеждащ отделение. Поради това единствен той бе останал в кабинета, докато другите правиха визитация по стаите. Щяха да го повикат само при заплетен случай. Той беше светило, но не в смисъла на многото си дипломи. Беше различен с аурата си, с достойнството и простотата, които го правиха толкова невъзможен за достигане. С достъпността на висотата, която обитаваше. Говореше малко. Но винаги точно. Винаги ясно. Справедливо. Никога излишно.
– Вземи каквото ти е необходимо, каза. Не забравяй, че ще лекуваш две души. Вземи намерението да спасиш и желанието да се спасиш и не забравяй да благодариш.
– Благодаря – изстрелях веднага.
– О не. Не сега. И не на мен. После. На него. И на себе си.
И той свали поглед към купчината документи на бюрото и в стаята отново стана злободневно болнично. Очите му спряха да озаряват въздуха.
Аз вече бях с инструменти в ръка, навиваща ръкава на безупречно изгладената бяла риза на възрастния човек.
-Вероятно имаш назначен час за лекар, за който бързаш -попитах го, докато внимателно промивах шева. Любопитството бе качество, силно отличаващо ме от останалите. – „Нещо сериозно ли е…, не можех да не забележа колко си притеснен и бързаш…?
– Не, отговори с благ глас възрастния човек. Съвсем не е така. Трябва да стигна навреме до болницата, за да нахраня моето момиче. Закуската е от 09.00 до 09.30. После чак на обяд ще има супа.
– Съжалявам за дъщеря ти, от какво е пострадала? – попитах, бяхме се разприказвали, в очите на възрастния човек се четеше благодарност, че някой се интересува от него и иска да го чуе.
-Не е дъщеря ми, – усмихна се, – моето момиче , жена ми. Моето момиче, – повтори и на лицето му се изписа усмивката на влюбен хлапак, който мечтае да свали истинска звезда от небето за избраницата си, вярващ, че ще успее.
Застинах…от смесени чувства…възхищение , недоумение …възбуда…вяра. Събудена вяра в Любовта?
– Какво й е, – попитах, желая скоро да е по-добре! Ще се притесни ли много ако се забавиш с 5-10 мин, погледнах и аз часовника си. Свършвахме почти навреме.
– Алцхаймер, отвърна, от 15 години. Няма да се притесни, тя няма да разбере. Последните девет години не знае кой съм аз, не ме помни- каза глухо.
– Тя не те разпознава и ти си там всяка сутрин, въпреки това? – несдържано и изумено, попитах аз.
Той ме потупа бащински по ръката, погледна ме право в очите и промълви:
– Тя не знае кой съм, но аз знам прекрасно коя е Тя.
После се усмихна, стисна ме здраво за двете ръце и изчезна по коридорите, устремен към извора на своето съществувание.
Не можах да удържа сълзата, онази най-напористата, която точно като мен, не се побираше в ограничената й за пребиваване очна орбита.
След нея се търкулиха и други. Бяха топли, танцуващи сълзи. Докоснати от земна магия. Дойдоха навреме. Когато вярата ми в приказки бе помрачена. Има я. Жива е и я има. Онази любов от разказите, които пиша.
„Не забравяй да благодариш“, в мен отекнаха думите на Николов.
Повтарях на ум „Благодаря“, свлечена ниско долу на пода, взираща се в слънцето, надничащо през прозореца, вдишваща благословията на новия ден.

Polina Vasileva Pollini.

Из най-новата ми спонтанна идея: поредица разкази за Невъзможната Възможна Любов.