МИРАЖ В ПУСТИНЯ

Сънувах сън

ти беше там

в пустинята

и беше сам

 

Като номад с изгубена душа

поробен от мисълта

стъпваше в собствените си окови, бос…

с изгорели на пясъка – овъглени крака

 

Чакаше ме.

Чакаше я.

Някоя.

Никоя.

Не знаеше коя.

 

Аз бях там, в реалността,

но миражи те примамваха..

Объркаваха те в адска мараня,

мечтаеше си за вода, искаше само една,

стискаше в шепа последната ми сълза..

 

И сякаш толкова бе скъпа тя

че не ти се пускаше,

не искаше да навлажниш със нея

пресъхналата си уста..

 

Изкушенията на нощта в пустинята

заобгръщаха те,

тласкаха те към тинята

а ти стискайки здраво очи

опитваше спомена да задържиш

за мен в онази рокля –  синята..

 

Рокля с цвят на небе, на въздух и вода

цвят на волна птица, на свободни крила.

Соколът те намери свлечен на крака,

изнемощял, без сила останал,

с протегната в молитва ръка,

с отпусната сведена глава

още стискайки в единия юмрук

моята сълза.

 

По него пратих ти вълшебната си сила

разместих камъни горещи

предизвиках стихия

реката към теб отклоних..

По пустиния вятър пратих ти стих

Ти като прероден бедуин отпиваше жадно

бе спасен, благодарен, бе тих..

Сърцето си чуваше, укротил бе мисълта

Бе ЖИВ

и по вятъра върна ми….любовен стих

 

Pollini

На снимката – авторката

Write a comment