Луната и ТЯ в разговори за Любовта

Луната и ТЯ в разговори за Любовта

Луната се скита блестящо. Моята мълчалива приятелка. Сребърна палачинка, с аромат на вечност.
Аз не спя и тя не спи. И двете сме по пътя си, вселенски. Под звуците на Лунната соната, не спираме да вярваме във чудесата.
Тъй горда, независима, красива. Луната си остава завинаги дива. Като мен…непримирима.
„Така и не можах да бъда опитомена. Може би в друг живот?” – питам я мълчаливо – „чувствам се сломена?”.
А тя ме погалва с лъч топлина в отговор и продължава.

Млечният път сам се разтваря пред осанката й.Счита, че е дар изящната окръжност на Луната да мине по него. Той впива от обаянието й, запечатва в каймака си океана от любов, който тя съдържа. Всеки път опитва да я подмами от другата страна, в онези … крайпътни светове, да я покровителства и обгрижва, като дете. Обещава й приказен сън, далечен, там – навън.
Но Земята не я пуска, не може да се справи без онази Луна, която пътищата на прокудените осветява…от обратната страна. Когато са изгубили съня е там, огнен лунен шаман – да ги прегърне, вяра да им вдъхне. На тях, на всички земни души.Там горе, в звездното небе, тя търпеливо им рисува мълчаливи окръжности, смели съдби, висини. Сваля тежките им дрехи, напоени със вини, угасналият поглед – кара да заблести.

В главата ми, ври и кипи:

„Завесата е пусната. Играта свърши. Няма да умрем, държейки се ръка за ръка, сърцата си няма да разменим в знак на сливане. Ти ще лягаш вечер с Егото си наранено, жертва безподобна. А аз ще говоря с Луната. По човешки греховна.
Родила съм се цяла. Половинки не са ми нужни. До сетния си ден ще се раздавам крайно. За онзи, който в 01.00 часа ще пропътува нощта за да бъде до мен. Който не се опива от ролята си на сломен.
Обичам сложните хора,онези, в които се давиш. Дълбочини и ярки цветове. Не полутонове и правила. Дързост, отвъд света! Вярвам в онзи, който се бори за Любовта.“

Любовта е мълчаливата ни тема тази нощ. На мен и на Луната. През нощта.
„Тя си тръгва неусетно, леко, тихо, на пръсти” – проговарям аз за да избягам от вихрушката в ума си – „като изпечена крадла се изпарява. Един ден мечтаете за заедност, докато смъртта ви раздели, а на другия всичко изчезва – и все едно никога не е било. Тъжно е, в началото дори много страшно. Не остават жал, съчувствие , трепет или благодарност. Изправена на прага на смъртта си, Любовта се превръща в злобно чудовище, тресящо се от яд и унищожаващо всичко наоколо.
Винаги тежи, когато се разделят хора, които са преживели твърде много. Вероятно поради силните надежди и последвалата инерция. Недоопазили…не дооценили…неумело балансирали, лъгали се, нещо крили.

Боли. Да присъстваш на погребението на някогашно общо чувство. Моля те,спри. Не ме съди. Че избирам да съм истинска и да ме боли. Да се губя и да се намирам. В тежки дни и дълги нощи, в които само ти, Луна, ме разбираш. Аз просто няма да се откажа да вярвам в Любовта.”

„Знам, че още се надяваш да се появи. Този, който с теб и на Марс ще полети. Рано е. Развиделява се. Спи. Чакай. Забави.” – отрони Луната и ме погледна с присъщата си топла строгост.
„Имай вяра в светлината, докато бавно гаснеш в тъмнината”.

Pollini

P.S.Из кратките ми разкази за Луната

Write a comment