Листопад

Падат листата,
Есента не боли,
не е причина тя 
за събудените влажни тъги.

Нито дъжда – скиталеца бездомен,
не можем и него да виним
за тежката въздишка,
която сред шумрака се отронва,
за гласа сподавен,
за мечтата в морето удавена.

Есен е, жълтеят съдби,
линеят спомени по отминали дни.

В клоните голи запрепуска вятъра
на едри парцали разпокъсани,
пада от облаците мъглата.
Дрипави корони – дърветата поклащат,
небето сипе листопад…

Суха песен, шепот тих,
капят косите на старият дъб,
разказващ приказка за наближаващата зима,
пилее се във здрачината
ромоленето на тишината…

Росата утринна песен пее,
за бивше лято, бивш издател.
Печатницата за спомени,
позагнила,
с тежко наслоено мастило,
в мъха на дънера се прибира.

Отронен шепот тихо шумоли,
насред есенни мъгли,
приказки сгряващи реди,
носталгични – по отминалите дни…

Есента никак даже не боли,
тя духовно ни преражда.
Всичко старо
прави да се извали,
къде е нужно не веднъж, а дважда.

На замръзнало сърце
огън наклажда,
Златокоски в сънищата му изпраща.
Дрипи стари подменя
криви пътеки замита,
комай смели сърца често за посока я питат.

Пътища проправя есента
на изболяло щастие!

По жиците простира ни сълзите
танц на птиците диктува.
Небето гасне все по рано
от към следобед взима да тъмнее.
Облаците влажни настаняват се в очите,
Листопад от летни любови окосени
сипе се в краката на душите ни спасени…

Смирение се настанява
в полите на брезите,
бавен блус танцуват звездите,
небето със злато се пълни.

Листопадът листа всекиму отронва,
спомен да има от безбрежното скитане…
отговорите да намира,
в мълчаливото есенно питане…

Pollini