Лебеди по залез

 

Виждал ли си лебед да залязва
като мъж, лишен от женски уста.
Виждал ли си рана на сърцето как белязва,
следа оставя, вкопана във плътта.

Но всички победи минават през това!
А труп на лебед виждал ли си?
Красота повяхнала, статуя на суета.
Нужна ли била любовта?
Можело, казваш, и без нея.
Можеш, чудничко да си живееш.

Да, тялото не спира да работи
докато сърцето тлее,
без нежност и интимност,
чакащо края да го облече в легитимност.

Пърхави пера летят към бездната
Без субтитри, без превод, без танц.
Без капка нежност и грация,
без аплодисменти и овации,
самоопиват се от собствената си капитулация.

Щеше да е тъжно, ако не беше жалко,
как едно човешко…
сърце
избира да се сбръчка в малко…
леке.

Не бива, от страх и робство на чужда оценка,
да заобикаляш встрани, да се лишиш от главна роля
в собствената си сценка.
Не позволявай на смъртта да ти вземе повече,
отколкото ти е дала.
Спомените, мечтите и порива
не заключвай с пет катинара.
Не претегляй Живота си семпло на кантара.
Не бъди пестелив на любов.

Само любовта набъбва,
колкото повече я раздаваш.
Завистта, страха и фалша– те те вдлъбват,
обезличават.

Морално ти се струва да се лишаваш,
неморално, видиш ли, било да даваш!
О, моля ти се,
изтрезней от самота.
Потопи се в любовта.
Нека лебедите по залез
познаят и сутринта.

Pollini

Из моите вътрешни монолози – диалози.

LikeShow more reactions

Write a comment