Комплексът за малоценност – воняща догма или ресурс за личностно израстване?

 

Мислех си за комплексите….цял живот ме преследват..като пиявици се вкопчват. А пък иначе красива дума е – комплекс! Съдържа много неща, не едно! Реших да им отдам значимото и да пиша за тях. Но то не е един. Комплекс. Ще разгледам моя най-любим – комплекс за малоценност! (Да, с времето човек така се привързва към недостатъците си, че се формира извратена любовна зависимост). Добре че после идва осъзнаването..за някои от нас.

Комплексът за малоценност е със сложна природа, въпреки минималистичното си послание (мало). Това е онова чувство, когато човек се усеща абсолютно безполезен, ненужен като  дефектен продукт. Продукт, който, ако не бъде съжаляван и унижаван успоредно, просто ще бъде отписан и захвърлен в „кошчето“ като ненужна вещ.

Комплексът  за малоценност  стои в основата на всички неврози.

Психологът Алфред Адлер  твърди, че комплексът за малоценност се формира в ранна детска възраст, когато детето започва да осъзнава, че неговите възможности не са неограничени и не всички желания са реализуеми.

Може би двете най-очевидни ограничения за нашите възможности са  физическото тяло (на ниво материя) с всичките му нужди, и морализаторски учения и възпитание (на психологическо ниво). Детските игри са изпълнени с фантазия – това е един начин да се компенсират тези ограничения. Чрез използването на играчки, детето преодолява ограниченията, влиза в различни роли, за да осъзнае, че в реалния живот не всичко е възможно. Чрез играта косвено то въплъщава тайните си желания.

С течение на годините, голямото – порастнало дете продължава да отиграва  своите ограничения в актуалните за положението му – игри за възрастни. Може да отиграваш комплексите си като сюблимираш енергията си  и я изразиш в творчество. Може да си решиш да се справяш със своите комплекси, тероризирайки други – уви, не най-продуктивната опция. Може да претендираш да бъдеш специален и велик човек, като се правиш на духовен учител. Може да си просто умел манипулатор, който си придава значимост, жонглирайки с хората. Може да реализираш себе си аналогично на децата, увличайки се по виртуалния свят, по света на фантазиите и въображението. Да се потопиш в четене на книги, романи, да преживяваш като свои ролите на героите, да не „излизаш от телевизора и сериалите, филмите”, да станеш киноман. Да се потопиш в този свят, за да забравиш своя.

Един от най-популярните и социално утвърждавани варианти за сюблимация на комплекса за малоценност е компенсацията – така наречения „успех“. Без значение какъв и в какво, важното е човека да не се съмняваш повече в своята „годност. (Но истински ли успяваш да си го внушиш или от постъпките ти крещят комплексите напук на „успеха”).

С две думи – вариантите за успокояване на  съмненията около собствената значимост са предостатъчно. Може  да практикуваш тирания, душевад да бъдеш, мегаломан, да сваляш звезди от небето или да излизваш нечии задни органи – според нуждите на отсрещния. А можеш да избереш да се разбереш, да намериш корена и държейки го гордо в ръцете си  – тогава да решиш съдбата му! И честно да си признаеш – искаш ли ги тези комплекси? Допускал ли си някога, че те може би ти служат за нещо. Успешно, като верен роб. Обслужват твои ползи вторично, неосъзнато, но с чудовищно постоянство? Да, възможно е.

Когато ги конфронтираш лице в лице, само от теб ще зависи съдбата на комплекса ти. Режеш корена или го поливаш?

 

Противоречивата изменчива природа на комплекса за малоценност

В основата на комплекса за малоценност лежи страхът. На повърхността – това е страхът да не бъдеш ненужен, необичан, отхвърлен, унижаван, изоставен и самотен. На по-дълбоко ниво, тези преживявания са сведени до един единствен страх – страха от смъртта.

 

Който и изкуствен и тромав да е обществения морал като цяло – ще трябва да му отдам значимото – по  свой неповторим начин насърчава към конструктивна промяна. Всеки е запознат с вкуса на удовлетворение, когато пред пазвата на съвестта бъде поднесено блюдото – „правилен” начин на живот! Ние се радваме и се отпускаме с мир в душата след добре свършена работа. От тази гледна точка, комплекс за малоценност работи в комбинация с инстинкта за оцеляване. По този начин ни предпазва от опасния живот на мързела. Ето защо, вината и чувството за нищожност и малоценност не може еднозначно да наречем вредни неврози. Защото те ни насърчават да се развиваме и да изкачваме стълбицата.

Тук е и капана. Това е доброволно участие в един порочен кръг, където комплекса за малоценност е едновременно и жажда за себереализация и страх по време на тази „реализация“ да не лъснат собствената ти безполезност и безпомощност – и то във възпалената им остра форма. В резултат на това комплекс за малоценност, стимулира да се движиш едновременно в две противоположни посоки – по и срещу движението. Човек копнее за промяна и в същото време ужасно се страхува от нея, защото тя се нуждае от реални действия, а именно там – по време на изпълнението им – лъсват всички константи слабости – излизат на светло – ярки и категорични.

 

В опозицията –  жажда за промяна и страх от промяна, по правило печели ту едното, ту другото.  Но ако страхът победи, към целия букет от негативни чувства и зловредни малоценни убеждения за себе си, може да се добави и депресията, убеждението за категоричното безсилие от съществуването си и никаквата полза от живота си. В това положение комплекса за малоценност цъфти в пъстри цветове, ражда плодове и води личността по пътя към отпадане от живота и все по-дълбоко към бездната на лично проектирания си душевен ад и разпад.

 

Самозаблудата на комплекса за малоценност

Комплекс за малоценност е гнил трън в човешката душа. И за да не се забелязват гримасите от болката и треските да не нарушат фасадата на личността, на повърхността ние хитро маскираме себе си за пред другите. Нашата социална личност е  „събирателен образ“, свеобразна психична витрина. Според Карл Юнг – това са архиетипни първообрази на „персоната“ –  маски, зад които хората крием нежеланите си черти.

Комплекс за малоценност поражда съмнения в собствените си истини за това кой сте и какво може да постигнете, на какво можеш да се опреш. И всичко това води до пълна липса на доверие в самия себе си. Комплексираният, стеснителен човек се страхува, че неговия раздут образ няма да издържи на контакта с реалността, че той ще се изправи пред собствената си нищожност лице в лице.

Ние си създаваме самозаблуда, за да се скрием от реалността, за да се съхраним фалшивите и лъжовни маски, които предпазват от осъзнаването на собствената ни нищожност пред лицето на живота. В най-тежките фази това „бягство” води до клинични диагнози.

Под влияние на комплекса за малоценност, единственото нещо, което наистина искаме от дълбините на душите си  е да не ни отхвърлят, да ни приемат с всичките ни недъзи и недостатъци. Ние самите искаме да се приемем в истинските си цветове, за да се отървем от самобичуването и самостоятелното осъждане. Но на повърхността, ние очакваме одобрение, похвала, добри оценки, медали и дипломи, а в напредналите стадии – възхищение и поклон.

 

Зависимостта от нечие мнение това  е невъзможността да се разчита на собственото си мнение. А съмнението в собственото си знание –  това е неувереността в себе си.

Не случайно в холивудските продукции една от най – „обидните“ и заклеймяващи отрицателно натоварени думи е „загубеняк“; “loser” . Това е  човек, който пренебрегва възможността, акцентирайки върху причините за пасивно бездействие, избирайки да живее под контрола на страха, в зоната си на фалшив комфорт. Има и подобно твърдение – неудачник е всеки, озовал се в  пътнически автобус,  преминал 30-та си година.

Но в действителност – абсолютно всеки, и най-„успелия” човек може да се изживее като истински непотребен неудачник, и това ще е под въздействието на комплекса си за малоценност. Например, когато сред познатите образи, обладаващи ума ни всекидневно, изскочат натрапливо нереализираните ни мечти.

Често, ние купуваме и се обграждаме със скъпи, лъскави стоки – изключително и само за целите на самоутвърждаването, просто защото ни е срам да отидем сред обществото облечени евтино. В този случай, колата не е средство за транспорт, а изкуствен лукс – просто още една играчка и храна за  ненаситната паст на комплекса. Екстериор декорът е само временен начин за поддържане на статут и неуспешен начин да се удави ненаситния комплекс за малоценност. Защото той няма изхранване! Единствения начин е да спреш да го храниш! Да останеш гол, по себе си, и по това, което имаш. Без маските, без слоевете и подслоевете на изкуствената Ти личност. Ей така. Това съм АЗ.  И след като изстрадаш беднотията си, да започнеш бавно, нежно и с любов да садиш желаните от теб растения, които ще допринесат за изграждане на мечтаната Ти личност. Да , не е лесно. Но ти опитай. Не бързай. Падай бързо – ставай бавно, осмислено (наопаки на общоприетото). Дай си време и пространство.

Психология на пазара

Комплексът за малоценност – това е вид търговия. Човек сам се „представя” на витрината на живота, за да получи одобрението на потенциалните „купувачи“. И ако „стоката – Той“ не бъде взета, собственоръчно се вписва в списъка на негодните за консумация. Комплексът за малоценност  съдържа фантазията на притежателя си за характерна миризма на гнило, поради която той съвсем сам охарактеризира себе си като дефектна стока, която става само да събира прах на витрината на живота. Тя или отива на боклука или за рециклиране.

Съвсем различно на този пазар мисли „купувача“.

Когато комплекса за малоценност при човека е слаб, той не се страхува да загуби, не се страхува от грешки и провали, защото те престават да символизират лошото качество на себе си, а само дават приятно усещане и осъзнатост за нуждата от непрестанно движение.

 

Такъв човек не чувства необходимост да се величае за сметка на други, и спокойно приема и критика и комплименти. В оценката на ситуацията той не се обляга на емоцията, а на интуицията, логиката и разума.

 

За възстановяване и укрепване на собственото си психично здраве и самооценка, трябва да се изучаваш и да се познаваш. Методи има много и различни. Един от най-ефективните е работа с психолог и психотерапевт, системен самоанализ. Помага и медитирането, воденето на записки, дневници, всяка съзнателна работа с мислите, чувствата и тялото.

Мощно работи взаимодействието с хората, в групи с  терапевтична насоченост, или просто в смело създаване на контакти с нови хора. Потапяне в предизвикателни за нашата ригидност, ситуации, както и последващия им анализ. В крайна сметка всичко се свежда до откриване и спокойно приемане на дълбоката истина за себе си и живота.

Когато човек познава себе си, той не се страхува да се провери силата на собствените си убеждения. Дори ако всички ние тръгнем по пътя на най-малкото съпротивление, желанието да опростим и улесним живота си  е отлична мотивация за личностно израстване.

 

С Вяра в Човека и неограничените му възможности – Полина Василева, психолог, драскач, мислител –  залитащ в идеалите.

Write a comment