КАК ВКОПЧВАНЕТО ТИ ПРЕЧИ. Защо е важно да се научиш да пускаш?

Раздялата с любимите хора е тежко и болезнено преживяване. Стари приятели, любовници, съпрузи, дори малките ни раздели за командировка – всички те ни потапят в униние или откровена мъка. А защо точно разделите ни карат да страдаме толкова много и за какво точно страдаме? Отговорът се крие в явлението вкопчване. Привързаността е тази, която ни прави част от някой и когато този някой го няма, чувството е сякаш нещо се изрязва от нас самите.

Според будизма /дзен/, именно привързаността поражда най-големите страдания. Твоята задача е да се опиташ да я преодолееш без насилие към себе си. Това няма да те направи безчувствен и лишен от обич.

Будистите вярват, че за да бъдем напълно свободни и радващи се на живота и себе си, не бива да се привързваме към никого и към нищо. Трябва да умеем да пускаме нещата и хората. Защото вкопчването в някой или нещо те прави зависим. А зависимостта е пречка за истинското щастие.

Знаем, че нищо не е наше завинаги и позволявайки си да се вкопчим в нещо, ние всъщност си забраняваме да изпитаме личното удовлетворение, спокойствие и радост, предизвикани от нас самите, а не от присъствието на това “нещо” в живота ни.

Да, звучи малко странно, страшно и налудничаво, трудно смилаемо. Та нали всеки иска цял живот да има човек до себе си, да бъде обичан, някъде там винаги да има някой, който мисли за него? Всеки иска да принадлежи към нещо – двойка, компания от приятели, някакъв социален кръг. Болезненото идва точно от това да се освободим от тази нужда, защото не е тази принадлежност нещото, което ни прави пълноценни.

Истината е че принадлежността към тълпата повече ограбва от твоето Себе си, а самото чувство за принадлежност е сладка илюзии. От онези лъжи, които дълбоко в съзнанието си разпознаваш като такива, но просто е толкова приятно да ги слушаш. Изкушаващо е, защото, когато си „принадлежен“ не се налага да си носиш сам цялата отговорност. При грешка някой там ще те утвърди, ще те потупа по рамото свойски, после пък ще ти се поскара, за да не си повярваш прекалено.

Това ли искаш наистина? Ти можеш да бъдеш за себе си всичко това. И любящото майчино сърце и строгата бащина десница. Не ги търси във фантомни фигури, съмнителни общества с гръмки заглавия, в илюзорни приятелства и познанства, в нефункционални връзки. Не ти казвам стани камък и заключи сърцето си. Напротив – остави и двете си врати отворени. Нека влизат и излизат и това да не оказва влияние на твоето биване в пространството. Не се вкопчвай! 

Обичай себе си преди всички останали! Това не е онзи така наречен „здрав егоизъм“ или надмощието на егото. Любовта към себе си е грижа за душата, за вътрешния мир, за малките връзки, които градиш със себе си и които ти помагат да израстваш и оцеляваш духовно.

В основата на вкопчването са страх и несигурността ти. Затова търсиш навън сигурността – в някой друг. И когато този друг изчезне, сякаш си изгубил част от себе си.

В ежедневието се привързваме към вещите, хора, места, които си мислим, че ни носят щастие и сигурност. Много от нещата, придобити с немалко усилия – професия, дом, автомобил, партньор, имидж за пред хората. Неусетно те са станали специални за нас по значение и сме развили заблудата, че ги притежаваме. Не само – градим идентичността си спрямо тях. Самочувствието дори все по-често се определя на база притежания и важни познанства. Пълен абсурд!

Притежанието е бреме, което ни кара перманентно да се страхуваме от загуба. И най-малката промяна в обстоятелствата ни наежва,кара ни да се чувстваме в опасност, застрашени, че всеки момент могат да ни отнемат „нашето“.

Този страх води до още по-силно вкопчване. Търсим начини да се презастраховаме срещу въображаемите нападатели, които искат да ни ограбят. По ирония на съдбата,  колкото повече се страхуваме, толкова по-голяма е вероятността да загубим. Почти във всички случаи, когато отчаяно се вкопчим в нещо,  става така, че го губим.

Дълбоката привързаност създава енергия, която от нас обекта на пристрастеността ни.Ние не съзнаваме, че с вкопчването в нещата сами се връзваме. Мечтаем за свобода, а сами си слагаме окови.

Дори и да не загубим това, към което сме привързани, страхът от загуба ни лишава от удоволствието да му се радваме, лишава ни от свободата ни.

В някои случаи се вкопчваме в идеята, че непременно тази работна позиция, тази къща, този човек и т. н. трябва да са наши и само това може да ни направи щастливи.  Когато обаче това не се случи, се чувстваме ограбени, някой постоянно ни измъква нещата под носа. Сякаш нон-стоп ни преследва „крадец“.

Много от нас се вкопчват  в спомените и се определят чрез миналото си. Не смеят да  „пуснат“ миналите преживявания, защото чувстват сякаш губят себе си. Това, обаче, пречи да оценят Сега-то, днешния ден. Докато не се освободят в мислите си от миналото, те  остават вързани в него.

Прекрасно е когато човек се научи да щастлив, свободен и радващ се на нещата, които има, но да може и без тях.

Това, разбира се не означава, да изпаднем в крайност,  да се откажем от всички вещи и хора и да заживеем сами на върха на планината. Обичайте нещата си, хората си, прекрасните си преживявания, болките. Просто -не се вкопчвайте в тях.

Много от нас се изкушават да си мислят, че не са зависими и пристрастени към нищо и никой. Вкопчвани се оказваме всеки път и при всяко нещо, за което казваме: „не мога без него“,  „/той/тя/ това нещо е всичко за мен“, „аз трябва да го имам, да го спечеля, да го получа,  задължително“, „единствено това (ще) ме прави щастлив“.

Да обичаш, без да притежаваш!

Всъщност ние не си принадлежим в никое отношение, освен може би в кратките моменти на сексуална наслада. Не можем да се опознаем никога докрай, разминаваме се, губим се по пътищата често. На каква основа приемаме някого като наш тогава? Лъжем себе си.

Осъзнавай, че единствената връзка, която ще имаш вечно, ще е тази със самия теб.

Ние сме центърът на своя свят. Обръщайки се към другите, отново го правим, давайки им от себе си. Обменяйки взаимно енергия в добрия случай. Това е нашата единствена трайна връзка – с нашата душа, която пускаме свободно към чуждите.

Не се заблуждавай, че можеш да откриеш мир и спокойствие в работата, в партньора или в забавленията, ако не си ги намерил на първо време в душата си.

Не забравяй, че животът се променя и нищо не остава такова, каквото е днес или ще бъде утре. Намирай щастие и удовлетворение в нови неща, опознавай нови хора непрекъснато.

Опитай се да промениш отношението си към раздялата. Защо винаги трябва да я приемаш като злокобен край? Та нали след нея идва ново начало? Забрави ли? Нима наистина ти е нужно да се скриеш под “опеката” на някого, когато първото и основно условие, за да успееш в живота, е да се научиш да бъдеш и да се справяш сам. Първо със себе си, после с другите?

Дай си сметка, че увереността и мъдростта, които притежаваш, са пътят към всичко останало и че никой не може да ти даде нещо, ако вече не го носиш по един или друг начин в душата си.

Каквото и да сте постигнали, каквото и да „притежавате“, не забравяй, че ти не си работата си, не си къщата си, не си вещите си. Спри да се определяш чрез тях. Дали ще ги загубиш или не, същността ти остава непроменена.

Замисли се защо се страхуваш да не изгубите някого? Нима не е заради самия теб?

Егото страда от идеята, че и ти си бил само спирка в нечие чуждо пътуване. Душата страда от страх, че ще остане сама и ще се сблъска със себе си. Казват, че между любовта и вкопчването можем да поставим знак за равенство. Със сигурност любовта е чувство на вкопчването, но и не само. Не забравяй за думичката отдаденост. Защото едно е да посветиш живота си на това да обичаш, на самото прекрасно усещане да даряваш любов и съвсем друго да се вкопчиш в някого, за да се чувстваш утвърден, значим и обичан.

Търсенето на щастие и стабилност в нещата около нас е илюзия. Когато се хващаме за тях, ние се хващаме за илюзията. Когато мислим, че нещо извън нас може да ни направи щастливи, ние се отказваме от силата си и прехвърляме отговорността върху тях. Сами се поставяме в много несигурна позиция. Истинското щастие, и сигурност са отвъд притежанието на нещата, в самите нас са. Осъзнаваме силата си, няма да се нуждаем от прилепване към външното.

Любов, разбира се, има. Любовта, за която всеки мечтае, се случва между два цвята. Не между две наранени половинки.

Бъди цял, завършен човек, преди да се разтвориш в някой друг и да се обезличиш напълно.

Любовта е танц. Всеки има своите стъпки. За да се получи танцът завършен и красив, той трябва да се танцува от двама отделни. Всеки един от тях, вървящи по своя път, подкрепен от другия, но стъпил стабилно на своите два крака. Прекаленото увисване върху другия би развалило танца. Така и с Любовта. Тя се нуждае от това преди всичко да обичаш Себе си. Сам.

Полина Василева,

психолог и автор

Write a comment