ЗАРАНТА

Заранта

Заранта е тиха
Заранта е чужда
Притъпила снощната ти нужда
Вярата наново се пробужда

Поспри, тревога, за бога
остави ги да дишат,
драскачите да пишат,
невестите накити от мечти да нижат.

Огърлиците от спомени тежки,
спомени тежки, но горещи,
нека останат в миналото да тежат.
Леки пеперудени накити
По нежните им шии сега да закръжат

Заранта мокра е тиха, чужда,
Всичко що е вчерашно, сухо и гнило,
с един замах прокужда

И пак слънцето тя кани,
с топли лъчи, рамената им да гали,
свежа кръв да им прелее,
младостта без време да не залинее.
Шапките им дава на изпроводяк,
да не избелеят им мечтите –
под жаркото слънце,
от изпитанията в дните.

Заранта такава е, грижовна,
Контраст на вечерта греховна
Кому се случва метаморфоза
Напук на вчерашаната симбиоза.

Чифт очи нови, към синята черта поглеждат
И същи, но и други, мисли ги повеждат
Няма покрив, ни завършек,
в утрото на заранта,
краят е далеч, той настъпва със нощта.

Невестите нижат ли нижат,
Накит след накит, мечта след мечта,
Частици от пътеки, принцове, атцтеки,
Розовобузести деца, одеало от любов,
скрито под една липа.
Жажда, която разкази поражда,
Вяра и тъга, стиснати здраво ръка за ръка.
Ден и тъма, живот шарен, пъстрота.
Заранта е тиха, чужда е,
Не спят врабчетата
Фонтаните са пуснати отново
Излезнали са и момчетата.

Кой с цел и устремен,
Кой немил недраг ходи-
разполовен, досущ снощен гамен.

По обувките личат
По погледа. Отвъд.
По допира и преклоненнието пред женската плът.
Фонтаните нощем ги спират,
а момците, замесени от чест, не спят.
Над мечтите невестени, храбро бдят.

Заранта е тиха, чужда,
Моя е и твоя.
Днес наново ще решим дали да излезнем от строя
Да прескочим в друг свят, там отвъд
където живите се обичат,
а мъртвите са оставени да спят.

Момите вълшебни одежди тъчат,
Сърцата им от нежна ласка преливат,
по момците, подготвящи се, окрилени,
през нощта, страховете женски да завиват,
тайните им да пазят, с чевръсти пръсти,
настръхналите им тела да полазят.
Всеки зложелател, безпощадно да сгазят.

В този свят така реален ми в мечтите
Силата се пада на момците,
там те се борят, пазят жените.
Уврели са сякаш, в някое утро поредно,
че момите силни могат да бъдат и по сами,
мъжете им са нужни, за да дръзнат да бъдат слаби.
Да се отпуснат, тревожно да не мислят,
да има кой да ги сграбчи, кой нежно да ги погали,
от вечната женска борба, поне за малко, да ги избави.

До настъпването на нощта,
с нея идва съд.
В реалността ги връща
от отвъд.
Фонтаните спират,
Ръцете не тъчат.
Мечтите замират.
Душите, стиснати в юмрук
в сянка се превръщат,
сянката на някой друг, прегръщат.

Нахлуват червеите в църквата
под чаршафите навява студ.
Молитви се запяват
друг да е светът,
по малко зъл, жесток и луд.

Заранта е тиха. Чужда.

Pollini

 

Write a comment